Вървенето по тъмните коридори на Санселан Едонитис като че ли продължи цял час. Освен гоблените и случайните групи свещеници, които бързаха нанякъде, всеки коридор изглеждаше еднакъв с предишния, така че скоро Мириамел вече не знаеше къде е. Освен това огромните каменни коридори бяха влажни и зле осветени. Когато най-после стигнаха до голяма врата, фино изрисувана с разклонено Дърво, тя бе благодарна, че пътуването им е свършило.
Диниван спря пред вратата и каза:
— Трябва да сме внимателни. — И я поведе към една малка врата на няколко лакътя встрани. Бутна я и влязоха в малка стая, тапицирана с виолетов плат. В един мангал до стената гореше огън. Широката маса, която запълваше по-голямата част от стаята, бе отрупана с разхвърляни пергаменти и тежки книги. Свещеникът остави Мириамел да топли ръцете си пред пламъците и каза:
— Ще се върна след минутка. — И побутна настрани една завеса на стената до масата. След миг вече бе изчезнал.
След като пръстите започнаха да я гъделичкат приятно, Мириамел се отдалечи от мангала, за да разгледа някои от пергаментите на масата. Изглеждаха доста безинтересни, пълни с числа и описания на имущества. Книгите бяха само религиозни, като се изключеше един том, пълен с гравюри на странни същества и неразбираеми церемонии, който лежеше отворен. Една страница бе отбелязана с лентичка от плат. Там имаше груба илюстрация на мъж с еленови рога, с широко разтворени очи и черни ръце. Ужасени хора се бутаха в краката на рогатия. В черното небе над главата му висеше самотна заслепяваща звезда. Очите му като че ли се вглеждаха право в нейните.
„Са асдридан кондикуилес — прочете тя заглавието под рисунката. — Звездата-завоевател“.
Потрепери. Стана й по-студено дори отколкото в тъмните коридори на Санселан. Мъжът приличаше на нещо, което е видяла в кошмар, или на приказка от детството й, чието зло е разпознала чак сега. Мириамел бързо остави книгата, отдръпна се и започна да бърше пръсти в дрехата си, все едно бе докоснала нещо нечисто.
Тихи гласове идваха иззад завесата, зад която бе изчезнал Диниван. Тя се приближи до нея и се опита да чуе нещо, но гласовете бяха прекалено тихи. Мириамел внимателно дръпна края на завесата и надникна.
Стаята, изглежда, беше приемната на лектора, тъй като бе украсена повече от всичко, което бе видяла след входния параклис, който бе прекосила сънено предната вечер. Таваните бяха високи, украсени със стотици сцени от Книгата на Ейдон. Прозорците бяха късчета от сивото утринно небе. Зад един стол по средата на стаята висеше огромно небесносиньо знаме, върху което бяха избродирани Стълбът и Дървото на Майката Църква.
Лектор Ранесин, дребен мъж с висока шапка, седеше и слушаше дебел мъж, облечен в златистите одежди на ескритор. Диниван стоеше от едната страна на лектора и нетърпеливо потъркваше крак по килима.
— Но точно в това е смисълът, ваше светейшество — каза дебелият. Лицето му бе мазно, а гласът му бе угоднически. — От всички възможни времена, за да избегнем да обидим Върховния крал… е, той не е в най-доброто си разположение на духа точно сега. Трябва внимателно да помислим за нашето височайше положение, както и за добруването на всички, които очакват от Майката Църква сдържаност и добро влияние. — Той извади от ръкава си малка кутийка, подхвърли нещо в устата си и кръглите му бузи хлътнаха мъничко, когато го засмука.
— Разбирам, Велигис — отвърна Лекторът с любезна усмивка. — Съветите ти винаги са добри. Вечно ще съм благодарен, че Бог ни е събрал.
Велигис наклони кръглата си глава в знак на благодарност.
— А сега бъди така добър да ни оставиш — продължи Ранесин. — Наистина трябва да отделя малко време на горкия Диниван. Той е яздил дни наред и нямам търпение да чуя новините, които носи.
Ескриторът падна на колене (нелека задача за човек с неговите размери) и целуна ръба на синята одежда на лектора.
— Ако имате нужда от мен, ваше светейшество, ще съм в канцеларията до късно следобед. — Той се изправи и напусна стаята с елегантно клатушкане, като измъкна още един захаросан бонбон от кутийката си.
— Наистина ли сте благодарен, че Бог ви е събрал? — попита Диниван с усмивка.
Лекторът кимна.
— Разбира се. Велигис всеки път живо ми припомня защо хората не трябва да се взимат на сериозно. Той има добри намерения, но е толкова надут…
Диниван поклати глава.
— Иска ми се да повярвам, че има добри намерения, но съветът му не е добър. Ако Майката Църква трябва да се покаже като жива сила за добро, то точно сега му е времето.
— Знам как се чувстваш, Диниван — любезно каза лекторът, — но сега не е време за прибързани решения, за да не се разкайваме впоследствие ужасно дълго. Доведе ли принцесата?
— Ей сега ще я доведа. Оставих я в работната си стая. — Той се обърна и тръгна към завесата. Мириамел бързо се отдръпна и когато Диниван влезе през нея, отново стоеше пред мангала.
— Ела — каза той. — Лекторът е свободен в момента.
Щом влезе, Мириамел направи реверанс, а после целуна полата на синята одежда на Ранесин. Старецът протегна надолу изненадващо силната си ръка и й помогна да се изправи.
