Сутринта бе студена, прехвърчаше сняг. Като опъваше схванатите си мускули, Саймън бавно пристъпи към огъня, където Бинабик говореше със Сиски. Двамата седяха един до друг пред ниските прозрачни пламъци, ръцете им бяха стиснати. Трън бе подпрян на един дънер наблизо — дълъг черен меч, който не отразяваше никаква светлина. Двата трола приличаха на деца, които разгорещено си говорят за някаква игра, на която може да играят, или за интересна дупка, която може да изследват, и Саймън изпита силната нужда да ги защитава. Илюзията се разпръсна и избеля миг по-късно, когато осъзна, че те най-вероятно обсъждат как да запазят народа на Бинабик жив, ако зимата не се оттегли, или какво трябва да правят, ако ги подгонят още великани. Те не бяха деца — и ако не беше смелостта им, той щеше да е мъртъв.
Бинабик се обърна и видя, че Саймън ги зяпа. Усмихна се за поздрав, докато слушаше внимателно бързата канукска реч на Сиски. Саймън изръмжа, наведе се, взе бучката сирене и комата хляб, които Бинабик му посочи върху един камък до огъня, и отиде да седне самичък.
Слънцето все още бе скрито зад Сикихок. Сянката на планината лежеше върху лагера, но върховете на планините на запад светеха в бяло. Бялата Пустош под пътниците бе покрита от сива утринна сянка. Саймън отхапа залък сух хляб и го задъвка, загледан над Пустошта към далечната линия на гората, която лежеше на хоризонта като жълтеникав каймак във ведро мляко.
Куантака, която лежеше до Бинабик, се изправи, протегна се и тихо пристъпи към Саймън. Муцуната й бе опръскана с червено от кръвта на каквото бедно животно се бе предало за сутрешното й хранене, и тя облиза последните следи с дългия си розов език. Приближи се към Саймън с вдигнати уши, все едно имаше някаква ясно определена цел, но когато стигна до него, спря само за миг, колкото да му позволи да я почеше, и се сви на земята, заменяйки едно място за сън с друго. Беше тежка и когато се облегна на крака му, почти го избута от камъка, на който седеше.
Той довърши яденето и отвори раницата, за да извади манерката си. И заедно с нея измъкна и нещо яркосиньо.
Бе шалът, който му бе подарила Мириамел, онзи, който бе носил на врата си по пътя нагоре по Драконовата планина. Джирики му го бе свалил, докато Саймън бе лежал ранен в пещерата, но грижливо го бе прибрал при останалите му нищожни принадлежности. Сега лежеше в ръцете му като къс от небето и от това той почти се разплака. Къде ли по широкия свят бе Мириамел? Гелое, по време на краткия им контакт, не знаеше. Къде из Остен Ард бродеше принцесата? Дали изобщо си мислеше за него? И ако си мислеше, какво ли мислеше?
Най-вероятно: „Защо ли си дадох хубавия шал на едно мръсно момче от кухнята?“ Той се зарадва на краткия пристъп на самосъжаление. Е, той не бе просто кухненски слуга. Както каза Слудиг, той бе кухненски прислужник, който се биеше с дракони и съсичаше великани. Точно в този момент обаче би предпочел да е само прислужник в хубавата топла кухня в Хейхолт и нищо повече.
Завърза шала на Мириамел около врата си, като набута краищата под яката на парцаливата си риза. Пи вода, после отново се порови в раницата, но не намери онова, което търсеше. След миг си спомни, че го бе пъхнал в джоба на наметалото си, и за миг се уплаши. Кога щеше да се научи да е по-внимателен? Можеше лесно да е изпаднало поне сто пъти. Обзе го радост, когато го напипа през плата, после го вдигна на утринната светлина.
Огледалото на Джирики бе леденостудено. Той го отри в ръкава си и погледна отражението си. Брадата му се бе сгъстила, откакто се бе изучавал за последно. Червеникавите косми, почти кафяви на бледата светлина, бяха започнали да затъмняват линията на челюстта му… но стърчащият нос над брадата си беше същият и сините очи, които се вглеждаха в него, също. Ставането на мъж, изглежда, не означаваше да стане нищо повече от един малко по-различен Саймън — което бе малко тъжна мисъл.
Брадата прикриваше повечето му пъпки, така че имаше нещо, за което да е благодарен. Ако не се брояха една-две на челото, май изглеждаше като добро приближение на млад мъж. Наклони огледалото и се вгледа в белия кичур, който кръвта на дракона бе прогорила в червеникавите му къдри. Правеше ли го да изглежда по-стар? По-мъжествен? Трудно бе да се каже. Косата му обаче се накъдряше по раменете. Трябваше да помоли Слудиг или някой друг да я отреже по-късо, като на кралските рицари. Но защо? Най-вероятно всички щяха да умрат от ръцете на великаните преди косата му да порасне достатъчно, за да му пречи.
