Той свали огледалото в скута си и го погледна, все едно бе езерце. Рамката започваше най-после да се затопля под пръстите му. Какво му беше казал Джирики? Че огледалото няма да е нищо повече от огледало, освен ако Саймън не се нуждае от него? Точно така. Джирики бе казал, че Саймън може да му говори… с огледалото? В огледалото? През огледалото? Не бе ясно, но за миг на Саймън много му се прииска да го повика. Да, щеше да се обади на Джирики и да му каже, че имат нужда от помощ. Кралят на бурите не бе враг, който смъртните можеха да победят сами.
„Но Кралят на бурите не е тук — помисли си Саймън — и Джирики знае за ситуацията всичко, което му е необходимо. Какво ще му кажа? Че трябва да бърза през планината, защото малкият кухненски прислужник е уплашен и иска да си отиде вкъщи?“
Вгледа се в огледалото и си припомни как то му бе показало Мириамел. Принцесата беше на кораб и гледаше през перилата към облачно небе, сиво облачно небе…
Докато наблюдаваше собственото си лице в огледалото, изведнъж му се стори, че отново може да види онова мъгливо небе, облаците, които плуваха през огледалото и го замъгляваха. Някаква мъгла като че ли плуваше покрай него и той вече не можеше да се откъсне от образа. Потрепери замаяно, все едно падаше в отражението. Шумовете от лагера стихнаха и след това изчезнаха, а мъглата стана твърда завеса от сиво. Беше навсякъде около него, закриваше светлината…
Сивата мъгла бавно се разсея, като пара, която излиза изпод капака на гърне, и когато се разчисти, той видя, че лицето пред него вече не е неговото. С присвити очи в него се взираше една жена — красива жена, едновременно стара и млада. Чертите й се движеха, все едно се взираше нагоре през развълнувана вода. Косата й бе бяла под венче от цветя, подобни на скъпоценни камъни; погледът й прогаряше като разтопено злато, а очите й бяха светли и искрящи като на котка. Тя бе стара, разбра той някак си, много стара, но по лицето й се виждаше малко, което да говори за възраст, само някаква напрегнатост в линията на брадичката и устата, някаква крехкост на чертите, като че ли кожата й бе опъната по костите. Очите й имаха великолепния блясък на древно знание и запазени спомени. Високите й скули и гладкото чело я правеха да прилича на статуя…
Статуя?… Мислите му бяха объркани, но Саймън знаеше, че е виждал статуя, която приличаше на тази жена… бе виждал такова лице… в… в…
— Моля, отговорете — каза тя. — Идвам при вас за втори път. Не ме пренебрегвайте отново! Моля, забравете древните си скърби, колкото и да са оправдани. Лошата воля е стояла твърде дълго между нашия дом и този на Руян Ве. Сега имаме общ враг. Имам нужда от вашата помощ!
Гласът й звучеше слабо в главата му, като че ли отекваше през дълъг коридор, но все пак имаше заповедна власт — като гласа на валада Гелое, но по някакъв начин по-дълбока, по-гладка, без грубите, но успокоителни ръбове на магьосницата. Тази жена бе толкова различна от Гелое, колкото и самата горска жена бе различна от Саймън.
— Нямам силата, която притежавах някога — молеше се жената. — И колкото малко имам, може да ни е необходима срещу Сянката от Севера… а вие трябва да знаете за тази сянка. Тинукеда’йей! Деца на Градината, моля ви, отговорете! — Гласът на жената затихна с молеща нотка. Проточи се дълъг момент тишина. Дори да имаше някакъв отговор, Саймън не го чу. Изведнъж люспесто-златните очи като че ли го видяха за първи път. Музикалният глас внезапно придоби отсянка на подозрение и грижа. — Кой си ти? Смъртно дете?!
Замръзнал от уплаха, Саймън не каза нищо. Лицето в огледалото се взираше в него, а после Саймън почувства как нещо се протяга през мъглата, някаква сила, разпръсната и все пак могъща като слънце зад облаци.
— Кажи ми. Кой си ти?
Саймън се опита да отговори, не защото искаше, а защото бе невъзможно да не се опита след толкова завладяващите думи, които звучаха в главата му. Но нещо му попречи.
— Ти пътуваш по места, непредназначени за теб — каза гласът. — Не ти е тук мястото. Кой си ти?
Той се бореше, но откри, че нещо пречи на отговорите му, все едно го душат. Лицето пред него се накъдри и през него започна да се процежда синя светлина, образът на красивата стара жена изчезна. През него премина вълна от студ, която сякаш превърна вътрешностите му в черен лед.
Проговори нов глас, остър, леден:
— Кой е той? Той е онзи, който се бърка в чужди работи, Амерасу.
Първото лице вече го нямаше. Проблясък на сребро изплува през сивите дълбини на огледалото. Появи се лице, цялото от блестящ метал, безизразно и неподвижно. Той бе виждал това лице на Пътя на сънищата и бе изпитал същия болезнен ужас. Знаеше и името: Утук’ку, Кралицата на норните. Колкото и да се опитваше да отвърне поглед, не можеше. Държаха го в жестока хватка. Очите на Утук’ку бяха невидими в тъмните дълбини на маската, но той чувстваше погледа им върху лицето си като вледеняващ дъх.
