— Детето на хората се бърка в чужди работи. — Всяка дума беше остра и студена като ледена висулка. — Както и ти, внучке. А тези, които се бъркат в чуждите работи, няма да оцелеят, когато дойде Кралят на бурите…
Нещото със сребърната маска се изсмя. Саймън почувства удари от мразовити чукове по сърцето си. Отровен студ започна да се изкачва непреклонно нагоре, от пръстите към дланите и към раменете му. Скоро щеше да достигне лицето му, като смъртоносна целувка от сребристи, блестящи от скреж устни…
Саймън изпусна огледалото и падна. Земята изглеждаше на цяла левга, падането — безкрайно. Някой пищеше. Той пищеше.
Слудиг му помогна да се изправи. Саймън се олюля; дишаше тежко. След миг отърси от себе си ръцете на римърсгардеца. Чувстваше, че трепери, но искаше да стои сам. Троловете се бяха събрали около него и си шепнеха объркано.
— Какво стана, Саймън? — попита Бинабик. — Заболя ли те нещо? — Сиски, която все още държеше ръката на Бинабик, се вглеждаше, вдигнала глава, в странния равнинец, като че ли се опитваше да разчете болестта му по очите.
— Видях лица в огледалото на Джирики — отвърна Саймън; целият трепереше. — Едното бе на Кралицата на норните. Мисля, че и тя ме виждаше.
Бинабик заговори на другите ездачи на овни, като жестикулираше бързо. Те се обърнаха и се отдалечиха към огъня. Якият Сненек размахваше копието си към небето, все едно заплашваше някой враг.
Бинабик пак се обърна към Саймън и помоли:
— Разкажи ми.
И Саймън му разказа всичко, което се бе случило от момента, когато бе вдигнал огледалото. Докато описваше първото лице, Бинабик се намръщи съсредоточено. Когато Саймън свърши, тролът поклати глава и изръмжа:
— Кралицата на норните познаваме общо взето твърде добре. Точно нейните ловци стреляха по мен в Да’ай Чикица и не съм забравил това. Но като си помисля коя може да е другата, не мога да съм сигурен. Казваш, че Утук’ку я е нарекла „внучке“?
— Така мисля. Кралицата на норните каза и някакво име… но не мога да си го спомня.
— Значи е от някой от управляващите домове на ситите или на норните. Ако Джирики бе с нас, щеше да разбере моментално коя е била и какво са означавали думите й. Казваш, че тя като че ли се е молила на някого?
— Така мисля. Но, Бинабик, Джирики ми каза, че сега огледалото не е нищо друго освен огледало! Каза, че магията си е отишла, освен ако не искам да му се обадя, а аз не исках да му се обаждам! Наистина не исках!
— Успокой се, Саймън. Не се съмнявам в това, което казваш. Самият Джирики може да не е разбрал добре природата на силите на огледалото… или много неща може да са се променили, откакто Джирики ни напусна. При всяко положение, мисля, че ще е най-добре, ако оставиш огледалото, или поне ако не го използваш повече. Това е само предложение. Огледалото ти е подарък, за да правиш с него каквото искаш. Спомни си обаче, моля те, че то може да донесе опасност за всички.
Саймън погледна огледалото, което лежеше обърнато върху скалата. Вдигна го и забърса праха от повърхността му, без да го поглежда, а после го мушна в джоба си и каза:
— Няма да го оставя, защото ми е подарък. Освен това може някой ден да имаме нужда от Джирики. — Той го опипа. Рамката все още бе топла. — Но няма да го използвам дотогава.
Бинабик сви рамене.
— Решението е твое. Ела при огъня да се стоплиш. Утре потегляме още в зори.
На следващия ден тръгнаха рано и късно следобед стигнаха до Езерото на Синята кал. Закътано между предпланините на Сикихок, езерото бе тъмносиньо огледало, гладко като онова в джоба на Саймън и подхранвано от два водопада, които се изсипваха от ледените висини. Бученето им бе дълбоко и носово като дишането на боговете.
След като минаха през последния проход над езерото, троловете дръпнаха юздите на овните. Вятърът бе стихнал. Парата от дишането и на ездачите, и на овните висеше във въздуха. Саймън видя страха, изписан на всяко лице.
— Какво става? — попита той нервно. Очакваше всеки момент да чуе мучащите гласове на великани.
— Мисля, че са се надявали Бинабик да не е прав — отвърна Слудиг. — Може би са се надявали да намерят пролетта скрита тук.
Саймън не видя нищо, което да не е обичайно. Околните хълмове бяха покрити със сняг и много от дърветата, които заобикаляха езерото, бяха голи. Вечнозелените пък бяха облечени в бяло и приличаха на копия от вълна и памук.
Много от троловете притискаха ръце до гърдите си, като че ли онова, което виждаха, говореше по-изразително за беда, отколкото всякакви думи на Бинабик или на господаря му Укикук. После подкараха овните си по тясната пътека и Саймън и Слудиг ги последваха. Още една снежна вихрушка се изсипа от висините на Сикихок върху тях.
