Направиха лагера си в голяма пещера на северозападния бряг на езерото — до нея водеха добре утъпкани пътеки. Широкото каменно огнище, пълно почти до ръба със студена пепел, свидетелстваше за поколенията тролове, лагерували тук. Скоро огромен огън, най-големият, който бяха палили от напускането на Минтахок, гореше до брега на езерото. Когато падна тъмнината и звездите започнаха да се появяват, пламъците захвърляха странни сенки по скалистите склонове.
Саймън седеше близо до огъня и мажеше ботушите си. Бинабик дойде и го накара да се обуе и да го последва. Минаха около двеста метра покрай брега и стигнаха друга пещера, чийто вход бе почти скрит зад група смърчове. Отвътре идваше странен подсвиркващ шум. Саймън сви вежди и се поколеба, но Бинабик само се усмихна и му махна да го последва — после вдигна един нисък клон с тояжката си, така че високият Саймън да може да мине, без да закачи факлата в дърветата.
Пещерата миришеше много познато. Саймън вдигна факлата, така че светлината да огрее навсякъде, и шест коня отвърнаха на погледа му и изцвилиха нервно. Подът на пещерата бе покрит с дебел пласт сено.
— Добре — каза Бинабик. — Страхувах се, че може да са избягали или че не им е стигнала храната.
— Нашите ли са? — попита Саймън, докато бавно се приближаваше към животните. Най-близкият кон изпръхтя и дръпна глава и Саймън поднесе ръка към муцуната му, за да я помирише. — Мисля, че да.
— Разбира се — ухили се Бинабик. — Ние, кануките, не сме конеубийци. Народът ми ги остави тук на сигурно място, когато тръгнахме нагоре в планината. В големи студове тук се агнят и овцете. Отсега нататък, приятелю Саймън, вече няма нужда да ходиш пеш.
След като погали коня, който се подчини неохотно, но не се отдръпна, Саймън видя кобилата на сиви и черни петна, която бе яздил от Наглимунд. Пристъпи към нея — искаше му се да има нещо, което да й даде.
— Саймън — повика го Бинабик, — на!
И му даде нещо малко и твърдо, което се понатроши, когато го стисна.
— Сол — каза Бинабик. — Нося я от Минтахок. По една бучка за всички. Овните много обичат сол и предположих, че конете също ще я харесат.
Саймън предложи солта на сиво-черната кобила. Меките й бърни погъделичкаха дланта му. Той погали якия й врат и усети как потрепва под пръстите му.
— Не си спомням името й — тъжно прошепна Саймън. — Хейстън ми го каза, но го забравих.
Бинабик сви рамене и започна да раздава солта на останалите коне.
— Хубаво е да те видя пак — каза Саймън на кобилата. — Ще ти дам ново име. Какво ще кажеш за Намиращата дома?
Имената като че ли не бяха много важни за нея — тя само помаха с опашка и подуши джобовете на Саймън за още сол.
Когато се върнаха при огъня, кангкангът се лееше обилно и троловете пееха и се клатушкаха пред пламъците. Сиски стана, хвана ръката на Бинабик и мълчаливо склони глава на рамото му. Отдалеч изглеждаше, че троловете си прекарват страхотно, но когато Саймън се приближи, лицата им му показаха друго.
— Защо са толкова тъжни, Бинабик?
— Има една поговорка — обясни малкият човек. — „Скърбенето е за вкъщи“. Когато загубим някой от народа си на път, го погребваме, където е загинал, но запазваме сълзите си за времето, когато отново сме в безопасност в пещерите си. Деветима от нашите умряха на Сикихок.
— Но ти каза „вкъщи“. Вие не сте си вкъщи.
Бинабик поклати глава, отговори тихо нещо на Сиски, после каза на Саймън:
— Тези ловци и пастири се подготвят за идването на останалите от народа на Ийканук. Вестта дори и сега прелита от планина на планина: височините вече не са сигурно място и пролетта не идва. — Малкият човек се усмихна уморено. — Те са си вкъщи, приятелю Саймън.
Бинабик потупа ръката на Саймън, после двамата със Сиски се обърнаха, за да се присъединят към хора. Хвърлиха още дърва в огъня, пламъците подскочиха по-високо и цялата долина сякаш блесна с оранжева светлина. Скръбните песни на кануките отекнаха над спокойната вода и заглушиха горчивия глас на вятъра и шума на водопадите.
Саймън се отдалечи да потърси Слудиг — намери го на една скала с мях кангканг между коленете. Седна до него, отпи дълга глътка от предложения му мях, издиша, изтри устата си с ръкав и му го върна.
Слудиг гледаше към огъня и поклащащите се тролове. После попита:
— Казвал ли съм ти за Скипхавен, Саймън? Не си виждал красота, докато не видиш девойките, които събират имел от мачтата на Сотфенгсел, заровения кораб на Елврит. — Той пийна глътка и пак подаде меха на Саймън. — Господи, надявам се Скали от Калдскрайк поне да има достатъчно римърска чест, за да се грижи за гробовете на дългите кораби в Скипхавен. Да гние в Ада дано.
Саймън отпи още две глътки, като внимаваше Слудиг да не забележи физиономията му. Кангкангът беше отвратителен на вкус, но стопляше.
— Скали онзи ли е, който е взел земята на херцог Исгримнур? — попита той.
Слудиг го погледна. Очите му бяха малко замъглени — явно се беше трудил върху меха от доста време.
