— Да. Този предател, син на вълчица и гарван, с черно сърце. Да гние в Ада дано. Сега вече сме в кръвна вражда. — Римърсгардецът подръпна замислено брадата си и вдигна поглед към звездите. — Навсякъде по света е кръвна вражда напоследък.
Саймън също погледна нагоре и видя приближаващи се тъмни облаци — идваха от северозапад и закриваха звездите и хоризонта. За миг си представи, че може да види тъмната ръка на Краля на бурите — как се протяга и отнема светлината и топлината. Потрепери и се уви по-плътно с наметалото си, но студът не си отиде. Посегна отново за меха. Слудиг все още гледаше нагоре.
— Ние сме много малки — каза Саймън между две глътки. Кангкангът като че ли течеше по вените му вместо кръв.
— Звездите също, кунде-мане — промърмори Слудиг. — Но всяка от тях свети толкова, колкото може. Пийни си още.
По-късно Саймън — всъщност не бе сигурен колко време е минало или какво се е случило със Слудиг — се оказа седнал на един дънер до огъня, Сиски седеше от едната му страна, а брадатият Сненек — от другата. Всички се държаха за ръце. Саймън си напомни да не стиска много силно. Всички тролове се клатеха и той се поклащаше с тях. И пееха, и въпреки че не разбираше думите, той пееше заедно с тях — смела песен под нощното небе — и усещаше как сърцето му бие в гърдите му като барабан.
— Наистина ли трябва да тръгнем днес? — попита Саймън: държеше седлото, докато Слудиг затягаше каишите. Единствената факла не хвърляше много светлина в затъмнената пещера. Зад стената от смърчове се зазоряваше.
— Трябва — отвърна Бинабик приглушено, тъй като главата му бе скрита под чула на един кон. — Камъните на Чъку! Защо не ги изведем на светло? Това е като гонене на бели невестулки в дълбок сняг.
— Ще ми се да си почина един ден — каза Саймън. Всъщност не се чувстваше чак толкова зле, като се имаше предвид колко канукски алкохол бе изпил вечерта — освен лекото туптене в слепоочията и известна слабост в ставите, се справяше доста добре.
— И на мен. И без никакво съмнение, и на Слудиг… — отвърна тролът. — Ох! Кикаксут! Убодох се на нещо!
— Дръж това проклето седло! — изръмжа Слудиг, когато седлото се плъзна от ръцете на Саймън. Конят изцвили раздразнено и се премести една стъпка настрани, преди Саймън да успее отново да хване седлото.
— Но, нали разбираш — продължи Бинабик, — нямаме представа колко време ще ни отнеме да прекосим Пустошта. Ако е все така студено, колкото по-скоро го направим, толкова по-добре. Освен това има някои, които може да отнесат вести за нас до уши, които не са приятелски. Не знаем със сигурност кой от групата на ловеца е оцелял в Урмшайм. А те видяха Трън, нали? — Той потупа меча, който бе увит в кожи и вързан за седлото на Саймън.
Споменаването на Инген Джегер накара стомаха на Саймън (вече неспокоен след сутрешната закуска със сушена риба) да се присвие. Не искаше да мисли за ужасния ловец на Кралицата с шлема като озъбена муцуна, който ги бе преследвал като отмъстителен дух.
„Моля те, Боже — помисли Саймън, — нека да е умрял в Драконовата планина. Нямаме нужда от повече врагове, особено такива като него“.
— Прав си — тежко каза той. — Но не ми харесва.
— Какво казваше Хейстън? — попита Слудиг, докато се изправяше. — „Сега вече знаеш какво е да си войник“.
— Точно така казваше — тъжно се усмихна Саймън.
Когато Саймън и спътниците му изкараха навън оседланите животни, Сискинанамук и хората й вече се бяха събрали пред пещерата. Кануките изглеждаха раздвоени между церемониите по сбогуването и удивлението от конете — нали стигаха само малко над коленете им. Отначало конете пристъпваха нервно, докато малките хора ги галеха и потупваха, но троловете бяха научили немалко от поколенията си гледане на овце и конете скоро се умириха и заизпълваха ледения въздух с дъха си, докато кануките им се възхищаваха.
Най-после Сиски помаха за ред и изсипа град от думи към Саймън и Слудиг на езика на троловете. Бинабик се усмихна и каза:
— Сискинанамук ви пожелава на добър път от името на кануките от Минтахок и на Пастира и Ловджийката. Казва, че кануките са видели много нови неща и че въпреки че светът се променя към по-лошо, не всички промени са лоши. — Той кимна на Сиски и тя отново заговори, като сега спря очите си върху Слудиг. Бинабик преведе:
— Довиждане, римърсгардецо. Ти си най-милият крохок, за когото е чувала, и нито един от хората, които стоят тук, вече не се страхува от теб. Кажи на твоите Пастир и Ловджийка… — той се усмихна: може би си представи как херцог Исгримнур отговаря на тези титли, — че кануките също са смел народ, но освен това са и народ, който не обича безцелните битки.
— Ще го направя — обеща Слудиг.
Сиски се обърна към Саймън и след малко Бинабик продължи:
