— А ти, Снежнокъдри, не се страхувай. Тя ще каже на всички кануки от Минтахок, които се чудят на разказа за твоя бой с дракона, за смелостта, която е видяла. Всички други тук ще направят същото. — Той се заслуша внимателно и се усмихна. — Тя също така казва да браниш годеника й, сиреч мен, и да използваш смелостта си, за да го защитаваш. Иска това в името на едно ново приятелство.
Саймън бе трогнат. Помисли малко и отвърна бавно:
— Кажи й, че ще защитавам годеника й, който е и мой приятел, до смъртта си и след това.
Докато Бинабик превеждаше, Сиски се взираше в Саймън, очите й бяха внимателни и сериозни. Когато тролът свърши, Сиски се поклони — малко вдървено и много гордо. Саймън и Слудиг направиха същото. Останалите кануки се приближиха и почнаха да докосват заминаващите така, все едно искаха да изпратят нещо с тях. Саймън се оказа обкръжен от малки чернокоси глави и отново трябваше да си припомни, че троловете не са деца, а просто мънички мъже и жени, които обичат и се бият, и умират точно толкова храбро и завинаги, колкото и всеки рицар в Еркинланд. Мазолести длани стискаха ръката му и много неща, които звучаха любезно, му бяха казани с думи, които не можеше да разбере.
Сиски и Бинабик тръгнаха към пещерата, в която бяха спали. Сиски се шмугна вътре и след миг излезе с едно дълго копие, цялото покрито с резба.
— Вземи го — каза тя. — Ще ти трябва там, където отиваш, обични мой, а ще минат повече от девет пъти по девет дни, преди да се завърнеш. Вземи го. Знам, че ще сме пак заедно… ако боговете са добри.
— Дори и ако не са. — Бинабик се опита да се усмихне, но не успя. Взе копието и го подпря на входа на пещерата. — Когато се срещнем отново, дано да не е под сянка. Ще те прегръщам в сърцето си, Сиски.
— Прегърни ме сега — каза тихо тя и той я взе в обятията си. — Езерото на Синята кал е студено тази година…
— Ще се върна и… — започна Бинабик.
— Стига приказки. Няма време за думи.
Лицата им се събраха и изчезнаха, когато качулките им се докоснаха. Дълго стояха така. И двамата трепереха.
Често казваха, че от всички земи на Остен Ард най-дълбоките тайни са в Хернистир. Не че самата земя бе скрита, като митичните Планини на троловете, потънали зад ледената ограда на Бялата пустош, или обвития с предателски тресавища Вран. Тайните, които криеше Хернистир, бяха в сърцата на жителите му и под слънчевите му поляни, дълбоко в недрата на земята.
От всички смъртни хора, хернистирците някога най-добре бяха познавали и най-много бяха харесвали ситите. Бяха научили много от тях — въпреки че сега тези неща се споменаваха само в старите балади. Освен това бяха търгували със ситите, бяха донасяли в злачната си родина неща, каквито не можеха да наподобят дори най-добрите ковачи и занаятчии в империята Набан. Като отплата, хернистирците предлагаха на безсмъртните си съюзници плодовете на земята — тъмнозелен малахит, иленит и светъл опал, сапфир, киновар и меко лъскаво злато — изкопани с безкраен труд от хилядите тунели на планините Грианспог.
Ситите вече ги нямаше, бяха изчезнали, доколкото повечето хора знаеха или се интересуваха. Някои хернистирци обаче знаеха по-добре. Бяха минали векове, откакто Приказният народ бе избягал от Асу’а, напускайки последния от Деветте града, достъпен за смъртните. Повечето смъртни вече напълно бяха забравили ситите или пък ги виждаха само през изкривяващия воал на старите приказки. Но между хернистирците, открит, но все пак потаен народ, все още имаше неколцина, които се вглеждаха в тъмните дупки, пробождащи Грианспог, и си спомняха.
Еолаир не обичаше особено пещерите. Детството му бе минало в полята и ливадите на Западен Хернистир, при сливането на реките Инискрих и Куимне. Като граф на Над Мулах, той бе управлявал тази територия; по-късно, в служба на крал Лут-уб-Литин, бе пътувал до големите градове и дворове на Остен Ард, като носеше желанията на Хернистир под звездите на безброй лампи и небесата на всеки народ.
И така, въпреки че смелостта му не бе оспорвана от никого и въпреки че клетвата му към крал Лут означаваше, че ще последва дъщеря му Мейгуин и до огньовете на вечната смърт, ако потрябва, той не бе особено доволен да се окаже заедно с народа си дълбоко в недрата на могъщата Грианспог.
— Багба да ме ухапе! — изруга Еолаир. Капка горяща смола бе паднала на ръкава му и бе изгорила ръката му през тънкия плат, преди той да успее да я загаси. Факлата съскаше и нямаше да издържи още дълго. Той се замисли дали да не запали другата, но това щеше да означава, че е време да се връща, а още не искаше. Прецени за кратко рисковете да се окаже загубен без светлина в непознат тунел дълбоко под земята и отново изруга тихичко. Ако не беше бързал като идиот, можеше и да се сети да си вземе огнивото. Еолаир не обичаше да прави такива грешки. Твърде много такива грешки — и късметът ти все някога свършва.
