Отново насочи вниманието си към разклонението на тунела, взираше се в пода с напразната надежда да види нещо, което да му помогне да реши в коя посока да тръгне. Не видя нищо, изсумтя ядосано и извика:
— Мейгуин! — Гласът му се претърколи в тъмнината и отекна в тунелите. — Милейди, къде си?
Ехото заглъхна. Еолаир стоеше с гаснещата факла в ръка и се чудеше какво да прави.
Болезнено явно бе, че Мейгуин намира пътя си в този подземен лабиринт много по-добре от него, така че вероятно загрижеността му бе излишна. Явно нямаше никакви опасни зверове толкова дълбоко под земята — иначе щяха да са се показали досега. Остатъците от жителите на Хернисадарк бяха прекарали вече две седмици в дълбините на планината — строяха нов дом за бездомен народ в костите на земята. Но освен зверовете имаше други неща, от които да се страхуват тук, и Еолаир не можеше да отхвърли опасността с лека ръка. Странни същества се разхождаха из планината и много хора бяха изчезвали дълго преди армията на Скали от Калдскрайк да дойде по заповед на крал Елиас, за да усмири бунтовните хернистирци.
Други, по-обикновени опасности също можеше да ги причакват: Мейгуин можеше да се подхлъзне и да си счупи крак или пък да падне в някое подземно езеро или река. Или можеше да надцени собственото си познание на тунелите и да се лута, изгубена и без светлина, докато не умре от глад.
Той не можеше да направи нищо, освен да продължи. Щеше да повърви още малко, а после да се върне, преди факлата му да е догоряла. А когато тъмнината го обгърнеше, щеше да вика, за да го чуят в пещерите, които в момента приютяваха по-голямата част от хернистирския народ в изгнание.
Еолаир запали втората факла от тлеещия остатък на първата и отбеляза с главнята стената при разклонението с руната на Над Мулах. После, след миг колебание, избра по-широкото разклонение и пое напред.
Този тунел, както и онзи, от който току-що бе излязъл, някога трябваше да е бил част от мините, прекосявали Грианспог. Беше изсечен дълбоко в твърдата скала и Еолаир се замисли за невъобразимата работа, хвърлена за построяването му. Подпорните греди бяха дебели като дънери! Еолаир не можеше да не се възхити на прецизната и героична работа на изчезналите строители — предшественици и на него, и на Мейгуин — прокопали пътища през самото сърце на света, за да извадят безброй скъпоценности на дневна светлина.
Древният тунел слизаше надолу. Подскачащата светлина на факлата осветяваше странни бледи знаци, издраскани върху стените. Тунелите отдавна бяха изоставени, но в тях все още се усещаше някакъв очаквателен дъх, все едно чакаха някакво завръщане. Стъпките на Еолаир по камъка отекваха силно като ударите на сърцето на някой бог, така че графът на Над Мулах не можеше да не си помисли за Куам Черния, господаря на земните недра. Богът на земята изглеждаше много истински и много жив тук, в тъмнината, която слънцето не бе докосвало от началото на Времето.
Еолаир спря, за да огледа по-внимателно изсечените в камъка знаци, и изведнъж осъзна, че много от фигурките, надраскани по стените, са груби рисунки на хрътки. Кимна, разбрал всичко. Старият Краобан веднъж му бе казал, че древните рудари наричали Куам Черния Земното куче и му оставяли пожертвования в тунелите, за да ги предпазва от срутвания и лош въздух. Тези рисунки бяха изображения на Куам, заобиколени от руните на имената на миньорите — знаци, които се молеха за благосклонността на бога. Други дарове молеха за помощта на слугите на Куам, дълбоко ровещите дуори, свръхестествени същества, които дарявали щастливите копачи с богати рудни жили.
Еолаир отново изписа инициалите си под една кръглоока хрътка със загасналата факла.
„Господарю Куам — помисли си той, — ако все още наглеждаш тези тунели, изведи Мейгуин и народа ни в безопасност. Вече губим и последната надежда“.
Мейгуин. Точно за нея се тревожеше. Нямаше ли Мейгуин чувство за отговорност? Баща й и брат й бяха мъртви. Инахуен, жената на стария крал, бе малко по-голяма от Мейгуин и много по-малко способна. Наследството на Лут бе в ръцете на принцесата — а какво правеше тя с него?
Еолаир не бе възразявал много срещу идеята да се преместят по-надълбоко в кухините: лятото не бе донесло отсрочка срещу студа или срещу армиите на Скали, а склоновете на планините Грианспог не бяха мястото, на което можеше да се издържи обсадата нито на студа, нито на Скали. Оцелелите от войната хернистирци бяха пръснати из най-далечните краища на дивите земи на Хернистир и Фростмарч, Ледената граница, но една голяма част бе с останките на кралското семейство. Това наистина бе мястото, където кралството щеше да издържи или да се провали: бе време да си направят по-постоянен и защитим дом.
