Обаче онова, което наистина тревожеше Еолаир, бе, че Мейгуин бе погълната от дълбините на земята, от местенето дори още по-дълбоко в сърцето на планината. Дни наред след като преместването на лагерите бе свършило, Мейгуин изчезваше по някакви незнайни задачи. Обикаляше неизследвани пещери часове наред и се връщаше по времето за лягане мръсна и с поглед, толкова разсеян, че приличаше на луда. Старият Краобан и другите я молеха да не ходи, но Мейгуин само студено казваше, че нямали право да се съмняват в дъщерята на Лут. Ако била необходима, за да поведе народа в защита на новия им дом или за да се грижи за ранените, или да взима важни решения, щяла да е с тях. Останалото й време си било нейно собствено. Щяла да го използва както намерела за добре.
Загрижен за безопасността й, Еолаир също я бе попитал къде ходи и й бе предложил да не слиза в дълбините без него или някой друг придружител. Мейгуин равнодушно и безсмислено му отговори само за някаква „помощ от боговете“ и за „тунелите, които водят в дните на Мирния народ“ — само това, сякаш искаше да каже, че малоумни идиоти като графа на Над Мулах не трябва да се занимават с неща, които не разбират.
Еолаи си помисли, че тя полудява, и се уплаши и за нея, и за народа й… а и за себе си. Графът бе наблюдавал дългото й плъзгане. Смъртната рана на Лут и предателското убийство на брат й Гуитин бе наранило нещо в нея, но раната бе на място, до което Еолаир не можеше да достигне, и всичките му усилия като че ли само влошаваха нещата. Той не знаеше защо опитите му да й помогне в мъката й я наскърбяват, но разбираше, че дъщерята на краля се страхува от съжалението повече, отколкото от смъртта.
Неспособен да намали болката й, нито собствената си скръб при гледката на нейното страдание, той би могъл поне да я пази жива. Но как можеше да направи дори и това, когато кралската дъщеря не искаше да бъде спасена?
Днес бе най-лошото досега. Мейгуин бе станала преди първите проблясъци на зората и бе пропълзяла през цепнатината в тавана на пещерата. Бе взела факли, въжета и кой знае какво още и бе изчезнала в тунелите. Не се върна до края на следобеда. След вечеря Еолаир — самият той уморен от целодневното патрулиране в горите Сиркоил — бе тръгнал да я търси. Ако не я намереше скоро, щеше да се върне и да организира група за издирване.
Почти час Еолаир вървя по извиващите се тунели надолу, като отбелязваше пътя си по стените и наблюдаваше как факлата му се смалява. Бе преминал точката, до която можеше да се залъгва, че ще успее да измине целия път обратно със светлина. Не му се искаше да се откаже, но ако изчакаше още малко, щеше да има двама загубени в катакомбите, а каква печалба щеше да донесе това на когото и да било?
Най-после спря на място, където пътят се разширяваше в грубо изсечена стая, а черни входове на тунели водеха в още три посоки. Изруга, като осъзна, че е дошло време да спре да се заблуждава. Мейгуин можеше да е навсякъде; можеше дори да я е подминал. Щеше да се върне и да му се подиграват, че принцесата се е завърнала жива и здрава преди цял час. Еолаир се усмихна тъжно и пак върза черната си коса на опашка — бе се развързала. Шегите нямаше да са толкова лоши. По-добре да изстрада малко унижение, отколкото…
Тънък глас прошепна в каменната стая — следа от мелодия, бледа като стар спомен.
— … гласът му отекна през гори и през степи.
Там, където бяха звучали две сърца, сега бие само едно…
Сърцето на Еолаир затупка като лудо. Той отиде в центъра на стаята, вдигна ръце пред устата си и викна:
— Мейгуин! Къде си? Мейгуин!
Стените прогърмяха от ехото. Когато заглъхнаха, той се ослуша внимателно, но не чу отговор.
— Мейгуин, аз съм, Еолаир! — каза той високо. Отново изчака хорът от крещящи гласове да замлъкне. Този път тишината бе разчупена от още една слаба нишка на песента:
— Тъмните й очи в небето бяха впити,
и само искрящата и кръв му отговори…
главата и лежеше без постелка, косата й бе разчорлена…
Той завъртя глава и реши, че пеенето, изглежда, е най-силно от левия отвор. Надникна в него и ахна от изненада, когато почти се препъна в чернотата. Отблъсна се от стената, за да възстанови равновесието си, а после се наведе да вдигне факлата, която бе изпуснал, но още докато посягаше надолу, пламъкът изсъска и угасна. Ръката му напипа вода. Пред очите му танцуваше последното нещо, което бе видял — груб образ, нарисуван върху черно нищо. Той стоеше на върха на грубо стълбище, което се спускаше надолу по стръмен тунел — безброй стъпала, които като че ли водеха до центъра на земята.
Чернота. Хванат в пълна тъмнина. Еолаир почувства началото на спазъм от страх и го потисна. Беше чул гласа на Мейгуин, в това бе почти сигурен. Разбира се, че беше нейният глас! Кой друг би пял стари хернистирски песни в дълбините на съзиданието!
