Тих, детски страх от нещо, което може да се крие в тъмното и да привиква жертвите си с познати гласове, се събуждаше в него. В името на стадото на Багба, що за мъж бе той?
Докосна стените от двете си страни. Бяха влажни. Стъпалото под него, когато коленичи, за да го изследва с пръсти, се оказа вдлъбнато в средата; водата се бе събрала там. На нормално разстояние под него имаше още едно стъпало. Изпробващият му крак намери още едно, на същото разстояние под второто.
— Мейгуин? — обади се той отново; но никой не пееше.
Като пристъпваше надолу внимателно и държеше ръцете си разперени, така че да може да се хване за стените, Еолаир заслиза по грубо издяланото стълбище. Последният проблясък на светлина и картината, която той бе нарисувал, вече бяха изчезнали от очите му. Той се вгледа, но можа да види само тъмнината. Шумът от капещата от стените вода бе единственият друг звук освен стъпките на тътрещите му се крака.
След множество внимателно преодолени стъпала и време, което можеше да бъде и часове, стълбището свърши. Колкото и да протягаше крака си напред, земята оставаше равна. Еолаир направи няколко внимателни крачки и пак се наруга, задето не си бе донесъл огнивото. Но кой би могъл да предположи, че краткото търсене на заблудената принцеса ще се превърне в битка за живот? И къде бе онзи, който бе пял, независимо дали бе Мейгуин, или някой по-малко приятелски настроен обитател на пещерите?
Тунелът изглеждаше равен. Еолаир вървеше бавно, като следваше завоите с една ръка, която местеше по стената, а другата бе вдигнал напред да проверява чернотата. След като измина неколкостотин крачки, тунелът отново зави. С огромна радост откри, че тук всъщност може да види нещо: бледо сияние в дъното на коридора на десетина крачки напред.
Когато зави пак, го обля силна светлина — извираше от един отвор в стената на тунела. Самият каменен коридор продължаваше напред и извиваше надясно и той не можеше да види нищо по-нататък, но и не го интересуваше какво има там — дупката в стената привличаше цялото му внимание. С опасения, които немалко ускоряваха тупкането на сърцето му, той коленичи да погледне през отвора, а после скочи от изненада толкова рязко, че удари главата си в камъка. Миг по-късно провря краката си през отвора, плъзна се в дупката и бавно се изправи.
Намираше се в широка кухина, чийто набразден таван, обсипан с висящи шипове от камък, като че ли се поклащаше на светлината на две примигващи маслени лампи. В дъното на кухината имаше огромна врата, два пъти по-висока от човешки ръст, направо в самата скала. Вратата се свързваше с каменния трегер толкова точно, като че ли бе израсла там; огромните й панти бяха закрепени направо в стената на пещерата. И там, облегната на вратата, седнала в цял куп въжета и разни други неща, седеше…
— Мейгуин! — изкрещя той и затича напред, като се препъваше по неравния под. Главата на принцесата бе отпусната неподвижно върху коленете й. — Мейгуин!
Тя вдигна глава и нещо в очите й го накара да спре.
— Принцесо…
— Спях. — Тя бавно разтърси глава и прокара пръсти през червеникавокафявата си коса. — Спях и сънувах… — Мейгуин спря и се вгледа в него. Лицето й бе почти черно от мръсотия; очите й блестяха тайнствено. — Кой… — започна тя, после отново поклати глава. — Еолаир! Сънувах най-странния сън… ти ме викаше…
Той пристъпи напред и седна до нея. Не изглеждаше да е ранена. Еолаир бързо прекара ръцете си през косата й да опипа главата й за цицини от падане.
— Какво правиш? — попита тя някак отнесено. — И какво правиш тук?
Той се отдръпна, така че да може да я погледна в очите.
— Трябва аз да ти задам този въпрос. Какво правиш тук? Народът ти се поболя от тревога, принцесо.
Тя се усмихна лениво.
— Знаех си, че ще го намеря. Знаех си.
— За какво говориш? — ядосано попита Еолаир. — Хайде, трябва да се връщаме. Благодаря на боговете, че имаш лампи, иначе щяхме да си останем в този капан завинаги!
— Да не искаш да кажеш, че не си донесъл факла? Глупавичкият ми Еолаир! Аз съм си взела много неща, тъй като пътят до горните пещери е много дълъг. — Тя посочи разхвърляния си багаж. — Имам и хляб. Гладен ли си?
Еолаир я изгледа объркано. Това ли ставаше, когато някой полудееше? Принцесата изглеждаше доста щастлива тук, в тази дупка дълбоко под земята. Какво й се бе случило?
— Пак ще те попитам — каза той толкова спокойно, колкото можа. — Какво правиш тук?
Мейгуин се изсмя:
— Изследвам. Поне отначало. Това е единствената ни надежда, нали разбираш. Да отиваме по-дълбоко, искам да кажа. Трябва постоянно да продължаваме да отиваме все по-надълбоко или враговете ще ни намерят.
Еолаир раздразнено пое дъх.
— Ние вече направихме това, което пожела, принцесо. Хората се пренесоха в пещерите, както им заповяда. Сега се чудят къде е отишла кралската дъщеря.
