— Но освен това знаех, че ще намеря това — каза тя, все едно Еолаир не бе проговарял. Гласът й се снижи до шепот и тя се огледа, като че ли се страхуваше от подслушвачи. — Боговете не са ни изоставили, тъй като ми проговориха в сънищата. Не са ни изоставили. Не са ни изоставили и старите ни съюзници ситите, понеже точно това е, от което имаме нужда, нали, Еолаир? Съюзници! — Тя посочи огромната врата зад гърба им. Очите й бяха странно ярки. — Мислих за това, докато главата ми не почна да се цепи, и знам, че съм права! Хернистир има нужда от помощ в този ужасен час… а какви по-добри съюзници от ситите, които са се били рамо до рамо с нас и преди?! Всички мислят, че Мирният народ е изчезнал от земята. Но той не е! Сигурна съм, че просто е отишъл по-надълбоко.
— Това е повече, отколкото мога да понеса — каза Еолаир и хвана ръката й. — Това е лудост, Мейгуин, и сърцето ми се къса да те гледам такава. Хайде. Да се връщаме.
Мейгуин се отдръпна, очите й заблестяха от гняв.
— Ти си този, който говори лудости, графе! Да се връщаме?! Мъчих се повече часове, отколкото бих могла да преброя, докато прережа резето. Трябваше да поспя малко, когато свърших, но го срязах! Всичко е готово и аз ще мина през тази врата! Не ми говори за връщане!
Еолаир вдигна поглед и видя, че принцесата казва истината. Резето, дебело като мъжка китка, бе прерязано през средата. Чук и нащърбено длето лежаха наблизо.
— Каква е тази врата? — попита той със съмнение. — Част от старите мини, нали?
— Казах ти — студено отвърна тя. — Това е вратата към миналото… вратата, която води към Мирния народ. Към ситите. Погледна го и железният й поглед като че ли омекна и се разтопи. Още една емоция си проби път към повърхността и изкара объркване и желание на лицето й. Графът на Над Мулах изпита дълбок, безпомощен прилив на мъка. Тя продължи, вече умоляващо: — О, Еолаир, не виждаш ли? Може да сме на сигурно място! Ела, помогни ми! Моля те, Еолаир, знам, че мислиш, че съм глупачка, кон в женски образ, но нали обичаше баща ми! Моля те, помогни ми да отворим вратата!
Еолаир не можеше да срещне погледа й. Обърна се към огромната врата. В очите му напираха сълзи. Злочестото момиче! Какво можеше да я е измъчило толкова? Смъртта на баща й и на брат й? Загубата на кралството? Трагедии, наистина — но други, които бяха изстрадали същото, не изпадаха в такива достойни за съжаление състояния. Ситите някога със сигурност бяха съществували — истински като камъните и дъжда. Но пет дълги века бяха изминали, откакто дори и слухове за Добрия народ бяха стигали до Хернистир. А и идеята, че боговете водят Мейгуин до тези отдавна изчезнали сити… дори и Еолаир, с неговото уважение към неизвестното, можеше да види, че тук явно говори лудостта от загубите й.
Той забърса лицето си с ръкав. Каменната рамка на вратата бе покрита със странни, внимателно гравирани рисунки на лица и фигури, почти изтрити от капещата вода. Вярно бе, че изработката притежаваше фина изтънченост, на пръв поглед много по-добра от най-добрите произведения на хернистирските миньори. Какво можеше да е това място? Някакъв древен храм от най-ранните дни? Да не би тук да се бяха провеждали странни ритуали за Куам Черния, далеч от простичките олтари на другите богове, които бележеха лицето на земята отгоре?
Еолаир си пое дъх и се зачуди дали не взема глупаво решение.
— Не искам да слушам как все повече се злепоставяш неоснователно, принцесо, и не искам да те нося назад насила. Ако ти помогна да отвориш вратата — бавно каза той; не смееше да погледне болезнената надежда, изписана на лицето й, — ще се върнеш ли с мен след това?
— О, да, както кажеш! — Нетърпението й я правеше да прилича на дете. — Ще ти позволя ти да решиш, понеже знам, че когато видиш земята, в която все още живеят ситите, няма да искаш да бързаме да се връщаме в някаква си саждива пещера. Да!
— Добре тогава. Имам думата ти, Мейгуин. — Той се изправи, хвана дръжката на вратата и я дръпна рязко. Тя изобщо не помръдна.
— Еолаир — тихо се обади Мейгуин.
Той дръпна отново, по-силно, жилите на врата му се опънаха — но вратата не поддаде.
— Граф Еолаир — отново каза Мейгуин.
Той дръпна още веднъж — безполезно, после се обърна.
— Какво?
Тя посочи вратата с пръст, нокътят й беше счупен.
— Прерязах резето, но парчетата все още са там. Не трябва ли да ги махнем?
— Това няма никакво значение… — започна той, но после се вгледа по-отблизо. Едно парче от срязаното резе бе заклинило вратата и й пречеше да се отвори. Еолаир подсвирна, избута парчетата и те паднаха с дрънчене на влажния под.
Този път, когато дръпна, пантите изскърцаха протестиращо. Мейгуин стана и също хвана дръжката — ръцете й бяха до тези на графа. Пантите запротестираха по-силно. Докато дърпаше, Еолаир се вгледа в мускулите й. Мейгуин бе силна — всъщност никога не се бе държала като безпомощна девойка. Освен около него, когато често бе забелязвал как острият й език изведнъж се затъпява.
