Еолаир си пое въздух и се напрегна, и не можа да не усети миризмата на Мейгуин. Потна и покрита с мръсотия, принцесата не миришеше като парфюмирана госпожица от двора на Набан — в нея имаше нещо сурово, топло и живо, което въобще не бе неприятно. Еолаир поклати глава при тези помисли и учетвори усилията си, загледан в решителното лице на Мейгуин. Скърцането се издигна до писък и вратата започна да се отваря със стържене — сантиметър, още няколко, после тридесетина, като протестираше шумно през цялото време. Когато се отвори цял лакът тъмнина, двамата спряха, за да си поемат дъх.
Мейгуин се наведе и вдигна едната лампа, после се вмъкна в отвора. Еолаир я гледаше с отворена уста.
— Принцесо! — извика той без дъх и след това се промъкна след нея. — Почакай! Въздухът може да е отровен! — Още докато говореше, осъзна, че въздухът си е наред, макар и малко застоял. — Чакай… — започна той, но млъкна, когато се оказа зад рамото на Мейгуин. Лампата й хвърляше светлина навсякъде.
— Казах ти! — Гласът й бе изпълнен със задоволство и благоговение. — Ето това е мястото, където живеят приятелите ни!
— Бриниох Небесни! — зашеметено ахна Еолаир.
Огромен град лежеше пред тях в дъното на широк каньон — те стояха на ръба. Безбройните сгради изглеждаха като изсечени направо от сърцето на планината, като че ли целият град бе един-единствен неописуем гигантски жив камък. Всеки прозорец и всяка врата бяха изрязани в твърдата скала, всяка кула бе древен камък, колоните се извисяваха към тавана на пещерата високо над главите им. Но освен размера си, градът изглеждаше и изненадващо близък, като че ли всъщност бе само миниатюра, направена да заблуди окото. От мястото, на което стояха — на горните стъпала на широко стълбище, което се извиваше надолу, изглеждаше, че могат просто да се протегнат и да докоснат куполите на покривите.
— Градът на Мирния народ… — щастливо каза Мейгуин.
Ако това бе град на ситите, помисли си Еолаир, безсмъртните му обитатели сигурно бяха решили, че ще е по-добре да прекарат годините на старостта си на слънчева светлина, понеже внимателно издяланият каменен град бе празен — или поне така изглеждаше. Потресен от откритието на такова тайнствено място, графът разбра, че се надява то наистина да е толкова напуснато, колкото изглежда.
Малката килия бе студена. Херцог Исгримнур изсумтя нещастно и потри ръце.
Майката Църква щеше да направи по-добре, ако вземеше някои от тези проклети пожертвования и ги използваше, за да затопли най-големия си дом, помисли си той. Гоблените и златните свещници бяха красиви, но как може човек да им се възхищава, когато замръзва до смърт?
Предната вечер бе останал дълго в общата стая — седеше тихичко пред огромното огнище и слушаше разказите на другите пътуващи монаси — повечето бяха дошли в Санселан Ейдонитис по някаква работа с лекторската институция. Когато го питаха приятелски за нещо, Исгримнур им отговаряше кратко и сухо: знаеше, че тук — сред други от същата професия, така да се каже — опасността да разкрият маскарада му е най-голяма.
Сега, докато седеше и слушаше камбаната на Клавес да бие за утринна молитва, изпита силното желание да отиде пак в общата стая. Рискът от разкриване бе голям, но как иначе би могъл да разбере новините, които търсеше тъй спешно?
„Ох, защо този проклет Стреаве не може да говори открито? Защо трябваше да ме прекарва през целия Ансис Пелипе, само за да ми каже, че Мириамел е в Санселан Ейдонитис? Откъде може да знае това? И защо му трябва да казва на мен — нали знаеше само, че търся двама монаси, един стар и един млад?“
Исгримнур се замисли над възможността Стреаве да е знаел кой е той или по-лошо, че графът го е изпратил нарочно по погрешна следа и че Мириамел всъщност изобщо не е близо до замъка на лектора. Но ако бе така, тогава защо трябваше господарят на Пердруин да говори с него лично? Седяха — графът и преоблеченият като монах Исгримнур — и пиеха вино в приемната на графа. Дали Стреаве знаеше кой е той? И какво можеше да спечели, като го изпрати в Санселан Ейдонитис?
От опитите да проумее играта на граф Стреаве го заболя глава. Какъв избор имаше той така или иначе, освен да вземе думата на графа за чиста монета? Беше в задънена улица, обикаляше най-големия град на Пердруин и търсеше принцесата и монаха Кадрах без никакъв успех. Така че ето го сега, един просещ монах, който се възползва от милосърдието на Майката Църква и се надява да разбере дали Стреаве е бил прав.
