Потропа с крака. Подметките на ботушите му се бяха изтъркали и студът на усойния каменен под се промъкваше право в стъпалата му. Беше глупаво да се крие в тази килия — това нямаше да му помогне в търсенето. Трябваше да излезе и да се смеси с тълпите в Санселан. Освен това, когато останеше сам твърде дълго, лицата на Гутрун и децата му се появяваха пред очите му и го изпълваха с отчаяние и безпомощен гняв. Той си спомни радостта, когато Изорн се бе завърнал от плен, издуващата го гордост, веселието от победата над страха. Щеше ли да доживее още едно такова събиране с тях? Дано Бог му дадеше тази възможност. Това бе най-съкровената му мечта, но толкова крехка, че, подобно на паяжина, ненужното й безпокоене можеше да я съсипе.
Във всеки случай само надеждата не бе подходяща диета за един рицар — дори и стар като херцога, чиито най-добри дни бяха отминали. Пък имаше и задължения. Сега, когато Наглимунд бе паднал и народът на Исгримнур бе разпръснат един Бог знае къде, единственото задължение, което му оставаше, бе към Мириамел и към принц Джосуа, който го бе пратил да я намери. Да, той наистина беше благодарен, че му е останало нещо, което да прави.
Исгримнур излезе в коридора и потърка брадичката си. Слава на Усирис, наболата му брада не бе твърде видима. Не бе успял да се насили да се обръсне тази сутрин. Купата с вода бе почти замръзнала, а дори и след няколко седмици пътуване като монах, той все още не се бе примирил с прекарването на остър бръснач по лицето си всеки ден. Бе носил брада още от първата си година като мъж. Сега тъгуваше по нея по същия начин, както би тъгувал по липсваща ръка или крак.
Докато се чудеше накъде да тръгне, за да стигне в общата стая — и нейния пламтящ огън, — една ръка легна върху рамото му. Стреснат, херцогът се обърна и видя трима свещеници. Онзи, който го бе докоснал — старец със заешка устна, — се усмихна и попита:
— Не те ли видях в стаята снощи, братко? — Говореше Западния език внимателно, със силен набански акцент. — Току-що си дошъл от север, нали? Ела и се присъедини към нас за сутрешното ястие. Гладен ли си?
Исгримнур сви рамене и кимна. Старецът го потупа по ръката.
— Добре. Аз съм брат Септис. Това са Ровалис и Нейлин, още двама от моя орден. — Той посочи двамата по-млади монаси. — Ще се присъединиш към нас, нали?
— Благодаря. — Исгримнур се усмихна несигурно, като се чудеше дали няма някакъв монашески етикет, който е известен само на посветените. После добави. — Бог да те благослови.
— И теб — отвърна Септис, хвана голямата ръка на Исгримнур с тънките си пръсти и го поведе по коридора. Другите двама монаси изостанаха малко, като си говореха тихо.
— Видя ли вече Параклиса на Елисия? — попита старецът.
Исгримнур поклати глава.
— Пристигнах късно снощи.
— Красив е. Красив. Нашето абатство е до езерото Мирме, на изток, но аз гледам да идвам тук веднъж годишно. Винаги довеждам по някой от младите с мен, за да им покажа великолепието, което Бог е построил за нас тук.
Исгримнур набожно сведе глава. Продължиха да вървят в мълчание още малко, с все повече други монаси и свещеници, които се събираха от страничните коридори в главния и се смесваха в едно като пасажи сиви риби, дърпани от речното течение, към столовата.
Пред широките врати на залата масовата миграция се забави. Когато Исгримнур и спътниците му се присъединиха към бутащата се тълпа, Септис го попита нещо. Исгримнур не можа да го чуе в глъчката, така че старецът се изправи на пръсти и проговори в ухото му — всъщност почти извика:
— Казах, как са нещата на север? Чухме ужасни разкази. Глад, вълци, смъртоносни виелици.
Исгримнур кимна и се намръщи.
— Нещата са много зле. — Докато говореше, ги избутаха през вратата като запушалка от гърлото на бутилка и се оказаха в столовата. Шумът от разговорите изглеждаше достатъчно силен, за да разтресе гредите по тавана.
— Мислех си, че е нормално да се яде в тишина! — извика Исгримнур. Младите последователи на Септис, също като херцога, зяпаха с широко отворени очи десетките маси, които се простираха от единния до другия край на широката зала. Имаше над десет редици и всяка маса във всяка редица бе запълнена с приведените гърбове на хора в раса; бръснатите им глави бяха като безброй розови петна, като ноктите на някое сторъко страшилище. Всеки като че ли говореше на висок глас със съседите си, а някои размахваха лъжиците си, за да привлекат внимание. Шумът бе огромен като океана, който заобикаляше Набан.
Септис се засмя — смехът бе погълнат от гълчавата — и отново се изправи на пръсти.
— Тихо е у дома, в нашето абатство, и в много други… както без съмнение е и във вашите римърсгардски манастири, нали? Но тук, в Санселан Ейдонитис, са тези, които вършат Божията работа: те трябва да говорят и да слушат, също като търговци.
— Пазарят се за цената на душите? — горчиво подметна Исгримнур, но старецът не го чу.
