— Ех — въздъхна той. Гласът му се понесе над разговорите по масата. — Уви, вече чухме достатъчно страховити разкази, за да приемем онова, което казваш, сериозно, нали? Много сериозно. — Той махна на по-близкия дякон да му помогне да стане. — Благодаря ти, че сподели яденето ни, Избеорн. Бог да те пази. Надявам се, че ще можем да поговорим още в общата стая довечера. Колко дълго ще останеш?
— Още не знам. Благодаря и на теб.
Старецът и двамата му спътници изчезнаха в тълпата и оставиха Исгримнур да подрежда мислите си. Миг по-късно херцогът се отказа от това и стана от масата.
„Не мога дори мислите си да чуя тук“. Той поклати глава и тръгна към вратата през навалицата. Якото му телосложение спомогна за скоростния му напредък и той бързо стигна главния коридор. „Вече излях душата си, но не съм ни крачка по-близо до намирането на горката Мириамел — горчиво си помисли той. — И как бих могъл да разбера местонахождението й, така или иначе? Просто да попитам някого дали дъщерята на Елиас не е някъде наоколо? А, и освен това да кажа, че е предрешена като момче. Това е дори още по-лошо… Може би просто да поразпитам и да разбера дали някакви млади монаси не са се мяркали в Санселан Ейдонитис напоследък“.
Изсумтя горчиво, докато наблюдаваше реката привикнали към порядките в замъка фигури да тече покрай него.
„Елисия, Божия майко, иска ми се Еолаир да бе с мен. Този проклет хернистирец обича такива идиотщини. С безупречните си маниери би я издирил достатъчно бързо. Какво правя аз тук?“
Херцогът на Елвритшала потърка с пръсти неестествено гладката си брадичка. После, като изненада и самия себе си, започна да се смее на собствената си безнадеждна глупост.
Минаващите свещеници заобикаляха нервно монаха с голямото шкембе, който явно бе изпаднал в някакъв религиозен пристъп. Исгримнур крещя и се смя гръмогласно, докато по червените му бузи не потекоха сълзи.
Буреносно време се стелеше над блатото като одеяло, влажно и задушаващо горещо. Тиамак направо усещаше копнеещия глад на бурята: от бодливия й дъх направо настръхваше. Би дал всичко бурята да се разрази и да падне малко хладен дъжд! Мисълта за дъждовни капки, които се разплискват по лицето му и плющят по листата на мангровите дървета, приличаше на сън за най-добрата магия.
Тиамак въздъхна, измъкна пръта от водата и го постави напречно на малката си лодка. Протегна се, като безуспешно се опитваше да отпусне мускулите на гърба си. Пътуваше вече три дни и бе изстрадал две почти безсънни нощи, изпълнени с тревога за това, което трябва да направи. Ако отидеше в Кванитупул и останеше там, щеше ли да е предал съплеменниците си? Можеха ли въобще да разберат дълга му към сухоземците… или поне към няколко сухоземци?
Разбира се, че нямаше да разберат. Тиамак се намръщи и посегна към меха с вода. Разбълбука една глътка в устата си, преди да я преглътне. Винаги го бяха мислили за странен. Ако не отидеше в Набан, за да защитава каузата на народа си пред херцог Бенигарис, просто щеше да се превърне в предател. Това щеше да е краят на всичко — поне според старейшините на Селска горичка.
Той свали кърпата от главата си и я натопи във водата, после отново си я върза. Благословено хладна вода покапа по лицето и врата му. Ярките дългоопашати птици, които бяха накацали по клоните над главата му, спряха да писукат за миг, защото над блатото се разнесе глух тътен. Сърцето на Тиамак подскочи.
„О, Ти, който винаги стъпваш на пясък, нека бурята да дойде скоро!“
Носът на лодката бе започнал да се извива към средата на течението. Той погледна брега — или по-скоро това, което щеше да е брегът, ако това бе сухоземска река. Тук, във Вран, това бе просто плетеница от скупчени мангрови дървета, чиито корени задържаха точно толкова пясък, колкото дървесната колония да расте и процъфтява. Тиамак изпръхтя отчаяно и потопи пръта във водата, за да изправи лодката и да я прекара през дебел слой лилии, които се хващаха за преминаващия корпус като пръстите на давещи се плувци. Оставаха още няколко дни до Кванитупул, и при това само ако бурята, за която се молеше, не доведеше силни ветрове по пътя му, ветрове, които можеха да изкореняват дървета и да направят от тази част на Вран непроходима плетеница от корени, стволове и счупени клони.
„О, Ти, който винаги стъпваш на пясък — допълни молитвата си той, — нека разхлаждащата буря дойде скоро, но да е лека!“
На сърцето му бе неизразимо тежко. Как би могъл да избере между две толкова ужасни възможности? Можеше да отиде чак до Кванитупул, преди да реши дали да остане там, за да изпълни желанието на Моргенес, или да продължи към Набан, както бяха наредили Могахиб и останалите. Опита се да се успокои с тази мисъл, но се зачуди дали такъв начин на мислене не означава просто да позволи на раната да загнои, когато вместо това трябва просто да стисне зъби и да я почисти, за да може лечението да започне?
