Помисли за майка си, която бе прекарала по-голямата част от живота си на колене, като се грижеше за огъня, стриваше зърно с хромела, работеше всеки ден от тъмнината преди зазоряване до вечерта, когато наставаше време да пропълзи в хамака си. Той не уважаваше много селските старейшини, но сега изведнъж се уплаши, че духът на майка му може да го наблюдава. Тя никога не би могла да разбере защо синът й обръща гръб на народа си заради чужденци. Тя щеше да иска той да отиде в Набан. Служи първо на народа си, а след това се грижи за собствената си чест, точно това щеше да каже майка му.
Мисълта за нея изведнъж изясни нещата. На първо място той бе жител на Вран: нищо не можеше да промени този факт. Трябваше да отиде в Набан. Моргенес, този любезен старец, щеше да разбере причините му. След това, след като изпълнеше задълженията си към собствения си народ, щеше да се върне в Кванитупул, както бяха пожелали сухоземните му приятели.
Решението свали част от товара от плещите на Тиамак. Той реши, че може и да спре скоро и да хване нещо за обедното си ястие. Посегна покрай борда и провери въдицата си. Беше лека и когато я извади, забеляза с отвращение, че стръвта отново е изядена. Каквото и да бе похапнало за негова сметка, не бе почакало, за да изрази благодарността си. Поне кукичката все още си беше на мястото. Металните кукички бяха ужасно скъпи — за тази бе платил с цял ден работа като преводач на пазара в Кванитупул. Следващия месец на пазара бе открил пергамента с името на Нисес и за него също бе платил с целодневната си надница. Две скъпи покупки, но пък кукичката бе много по-малка от онези, които той издялкваше от кости и които обикновено се чупеха при първия улов. Пергаментът на Нисес — той потупа покровителствено чантата от омазнена кожа, която лежеше в краката му, — ако беше прав за произхода му, бе безценно съкровище. Нелоша работа за два дни труд на пазара.
Прибра влакното, като го нави внимателно, а след това приближи лодката до брега от мангрови дървета. Греба бавно, докато мангровите корени се смениха за кратко с влажна почва, отрупана с развяващи се тръстики. Като докара лодката толкова близо до края на водата, колкото можа, той извади ножа от колана си и изрови от мократа пръст няколко личинки от плюмух. Уви ги в кърпата си, като си остави само една, за да я закачи на кукичката. После пусна кордата във водата, за да се влачи зад лодката. Докато отново гребеше към средата на течението, в далечината се разнесе гръм. Изглеждаше по-далеч от предишния път. Той тъжно поклати глава. Бурята не бързаше.
В късния следобед излезе изпод надвисналия гъсталак на мангровите дървета на слънчева светлина. Тук бе доста по-дълбоко. Цяло море тръстики се простираше към хоризонта, почти неподвижни в тягостната жега, пресечени от блестящите следи на други ръкави. Небето бе посивяло от заплашителни облаци, но слънцето зад тях грееше ярко. Един ибис се издигна, белите му крила приплясваха бавно, после отново кацна в тръстиките. На юг, след мили тресавища и блатни гори, се виждаше тъмната линия на планините Наскаду. На запад, невидимо отвъд безкрайна прерия от папур и мангрови дръвчета, лежеше морето.
Тиамак гребеше разсеяно, застигнат за миг от мисълта за една поправка, която смяташе да направи в най-доброто си произведение, последната редакция на „Ефикасните церове на вранските лечители“. Беше му хрумнало, че самата форма на папура може да има нещо общо с приложението му като брачен еликсир сред мъжете от Ливадните тритинги. Тъкмо измисляше думите, с които да го каже в една бележка под линия, която деликатно да спомене наличието на тази връзка, без да изглежда твърде остроумна, когато изведнъж усети някакво трептене зад гърба си. Стреснат, той се обърна и видя, че влакното на въдицата е здраво обтегнато и трепти като дръпната струна на лютня.
