За миг бе убеден, че се е закачило за някой камък — дръпването бе толкова силно, че бе предало част от напрежението си на кърмата, — но когато се наведе през борда, видя нещо сребърносиво, което се издигна за миг към повърхността, изви се, после отново се гмурна в леко солената вода. Риба! Дълга колкото ръката му! Той възкликна доволно и задърпа влакното. Сребристото нещо като че ли подскочи към него. За част от секундата една бледа лъскава перка се появи над водата, после изчезна под лодката, като опъна влакното до скъсване. Тиамак подръпна и то поддаде малко, но не много. Силна риба. Внезапен образ на късащо се влакно и двудневното му ядене, което отплува, изпълни сърцето на Тиамак с болезнен ужас и той отпусна влакното. Щеше да остави рибата да се умори сама, а след това можеше да я изтегли, когато реши. Междувременно щеше да се оглежда за сухо място, където да може да запали огън. Можеше да увие рибата в листа от миног, а със сигурност щяха да се намерят и няколко листа бързобурен наоколо… В мислите си вече почти ядеше. Жегата, капризната гръмотевична буря, предателството му към Моргенес (както той все още си го представяше) и всичко останало избледняха в топлото сияние на мечтаното ястие. Той отново подръпна влакното, доволен от силната, стабилна съпротива. Не беше ял прясна риба от седмици!
Някакъв плясък наруши бляна му. Тиамак се обърна и видя дъга от вълнички да се разпростира от бреговата ивица, на два хвърлея камък. Имаше и нещо друго: миг по-късно той различи редица ниски височинки, като миниатюрни островчета, които се движеха бързо към лодката.
Крокодил! Сърцето му подскочи. Прекрасната му вечеря! Той дръпна силно влакното, но рибата все още бе под лодката и се съпротивляваше яростно; кордата изгори ръцете му, докато той безуспешно се бореше с рибата. Крокодилът бе голямо тъмно петно точно под повърхността, движенията на мощната му опашка вълнуваха спокойната вода. Ръбестият му гръб се появи за миг, после изчезна — звярът се гмурваше към неговата риба!
Нямаше време за мислене, никакво време. Вечерята му, рибарската му кукичка, влакното му, всичко щеше да бъде загубено, ако изчакаше дори още само миг. Тиамак почувства черна ярост да се събужда в празния му стомах и пръстен от болка да се стяга около слепоочията му. Майка му, ако бе доживяла да го види в този момент, едва ли би познала срамежливия си несръчен син. А ако бе видяла онова, което направи след това, щеше да се строполи до статуетката на Тази, която роди човечеството в задната част на семейната колиба и да изгуби съзнание.
Тиамак уви влакното, завързано за дръжката на ножа му, около китката си и се хвърли през борда. Ръмжеше от яд и отчаяние и едва успя да си поеме дъх и да затвори уста преди мътната зелена вода да се затвори над главата му.
Размаха ръце и отвори очи. Слънчевата светлина се процеждаше през водата и тинята като през облаци. Той погледна нагоре към тъмния правоъгълник — дъното на лодката му, и видя там лъскавата риба. Въпреки бясната, разтуптяваща сърцето паника, изпита задоволство от размера й. Дори и баща му Тугумак би трябвало да признае, че това е прекрасен улов!
Докато гребеше нагоре и посягаше към улова си, блещукащата риба се стрелна покрай дъното на лодката и се плъзна от другата й страна. Влакното се обтегна плътно по дървения корпус. Тиамак бързо посегна да го хване, но то вече се бе долепило до лодката и пръстите му не можеха да го напипат. Той изсумтя и изпрати нагоре няколко танцуващи мехурчета. Бързо! Трябваше да бърза! Крокодилът щеше да стигне до лодката всеки миг!
Сърцето му блъскаше в ушите му във водната тишина. Драскащите му пръсти не можеха да хванат влакното. Рибата бе невидима и недосегаема, като че ли опърничаво решена да не страда сама, а паниката правеше Тиамак несръчен. Най-после той се отказа, отблъсна се от дъното на лодката и зарита, за да се издигне. Рибата бе загубена. Трябваше да спасява себе си.
Твърде късно!
Един тъмен силует се плъзна покрай него и се насочи нагоре, преминавайки през сянката на лодката му. Крокодилът не беше най-големият, който бе виждал, но определено бе най-големият, под който се бе намирал някога. Белият му корем мина над него, опашката също се източи и го удари с дирята си.
Въздухът натискаше дробовете му, изгаряше ги, искаше да се освободи и да изпълни мътната вода с мехурчета. Той ритна и се извъртя; очите му сякаш щяха да изскочат от главата му; видя крокодила, подобен на тъпа стрела, да се носи към него. Челюстите на влечугото се разтвориха. Имаше проблясък на засенчена с червено тъмнина и безкрайност от зъби. Тиамак се изви и замахна, като наблюдаваше отвратително бавното движение на ножа във водата. Влечугото забърса ребрата му, раздра ги с бодливата си кожа, докато той се опитваше да се отдръпне от пътя му. Ножът се заби в страната на крокодила, провлече се по бронираната кожа за миг, после се отплесна. Малък кафяво-черен облак последва крокодила, когато той отплува, за да заобиколи лодката още веднъж.
