Тиамак имаше чувството, че дробовете му са се издули до невероятни размери — напираха под ребрата му; пред очите му заплуваха черни петна. Защо бе толкова глупав? Нали не искаше да умре по този начин — и удавен, и изяден!
Докато се мъчеше да изплува на повърхността, усети острите зъби да обхващат крака му; в следващата секунда крокодилът го повлече надолу. Той изпусна ножа, заразмахва ръце и зарита с другия си крак, но крокодилът все така го дърпаше към тъмнината на речното дъно. Мехурчета изригнаха от устата му. Лицата на старейшините от племето му — Могахиб, Роахог Грънчаря и другите — се появяваха едно подир друго, пред замъгления му поглед; израженията им бяха изпълнени с примирено отвращение от идиотизма му.
Влакното, вързано за ножа, все още бе увито около китката му и докато потъваше в речната тъмнина, той се мъчеше да го изтегли. Накрая ръцете му стиснаха дръжката, той събра цялата си сила, сви се към дърпащия го звяр и напипа плочестите челюсти, които стискаха крака му. Хвана се с една ръка за тях — усети извитите зъби под пръстите си, опря острието на ножа в кожестото око и натисна. Главата се дръпна рязко под ръцете му, крокодилът потрепери и стисна още по-силно. Мълния от пареща болка блесна нагоре по крака и право в сърцето му. Още едно ято ценни мехурчета изскочи от устата му. Той натика острието колкото можа по-навътре, мислите му бяха неясна черна вихрушка от лица и безсмислени думи. Докато въртеше дръжката в дива агония, крокодилът отпусна челюстите си. Тиамак дръпна горната с отчаяна сила, избута я точно толкова, че да измъкне крака си, преди тя отново да щракне. Кръв замъгляваше водата. Тиамак въобще не усещаше нищо под коляното си, а над него — нищо, освен пламтящата болка на пръсващите се дробове. Някъде под него крокодилът завързваше смъртни възли на дъното на реката, като плуваше във все по-тесни кръгове. Тиамак се опита да заплува нагоре към спомена за слънце, дори и след като усети как искрата в него угасва.
Премина през много тъмнини, докато най-после излезе в светлината.
Дневната звезда бе на сивото небе; папурите стояха безветрени и тихи покрай ръба на водата. Той пое жадно глътка горещ блатен въздух, която струваше цял един живот, и отвори цялото си тяло за него; въздухът нахлу в дробовете му като река, която разбива бентовете си и залива изсушената долина под тях. Светлина от всички цветове заблестя пред очите му и той се почувства така, сякаш е открил някаква върховна тайна. Миг по-късно, когато видя лодката си да се полюлява в развълнуваната вода — съвсем близо, — чувството за прозрение се изпари и той усети как ненормалната, омаломощаваща чернота се изкачва по гръбнака му към главата. Заплува към лодката; тялото му беше странно безчувствено, като че ли не бе само една глава, която се носи по течението. Хвана се за лодката — дишаше дълбоко, за да събере сили. Само волята му го прехвърли в нея — той издра брадичката си до кръв в борда, но това изобщо не го интересуваше. Чернотата най-после го заля. Тиамак спря да се бори и потъна в нея.
Събуди се под небе, червено като кръв. Горещ вятър помиташе блатата. Пламтящото небе като че ли се намираше и в главата му — тя цялата беше нажежена като глинено гърне, току-що извадено от пещта. С пръсти, непослушни и безчувствени като парчета дърво, Тиамак измъкна от торбата си на дъното на лодката чистата си набедрена превръзка и стегна здраво крака си. Не искаше да мисли за кървящите резки, прорязали го от коляното до петата. Докато се бореше със забравата, която се протягаше към него, разсеяно се замисли дали някога ще може да ходи отново, а после се примъкна до ръба на лодката и задърпа влакното на въдицата си, все още изпънато в зелените дълбини. Въпреки изневеряващите си сили успя да прехвърли сребристата риба през борда и тя заподскача до него. Очите й бяха отворени, устата също, все едно се опитваше да зададе въпрос на Смъртта.
Тиамак легна по гръб и се вгледа във виолетовото небе. Отгоре се чуваха отекващи трясъци и грохот. Рояци дъждовни капки затанцуваха по трескавата му кожа. Тиамак се усмихна и потъна в тъмнината.
Исгримнур стана от пейката, отиде до огнището и обърна гръб към пламъците. След малко щеше да отиде да си легне, така че искаше да събере всичката топлина, която успееше, преди да се наложи да се върне в онази килия, проклета да е, в която задникът му замръзваше.
Заслуша се в приглушените разговори, които изпълваха общата стая, възхитен от разнообразието на езици и диалекти. Санселан Ейдонитис бе като един малък отделен свят дори повече, отколкото Хейхолт, но колкото и разнообразни да бяха разговорите вечерта, той не бе и на сантиметър по-близо до разрешаването на който и да било от проблемите си.
