— Явно е, че този народ не следва съвета на Гелое за ядене на зеленчуци — каза Деорнот. — Тук има достатъчно месо, за да се нахрани цял Остен Ард. — Той погледна принца с надежда, но усмивката на Джосуа бе уморена.
— Много от тях са болни — каза Гутрун. По време на честите отсъствия на мъжа си тя управляваше домакинството на херцога в Елвритшала с твърда ръка и с пълно право се смяташе за познавачка на добитъка. — Вижте, и телетата са малко за такова голямо стадо.
Един от ездачите, който ги слушаше, изпръхтя отвратено, все едно да покаже презрението си към мненията на затворниците, но друг кимна и каза:
— Лоша година е. Много крави умират, докато се телят. Други ядат, но не дебелеят. — Брадата на тритинга се развя от вятъра и той повтори: — Лоша година.
Тук-там по средата на огромното стадо имаше кръгове от фургони и всеки кръг бе заобиколен с ограда от набързо забити колове. Фургоните до един бяха дървени, с големи колела, но иначе доста се различаваха един от друг. Някои бяха високи колкото двама или дори трима мъже — къщи на колела с дървен покрив и закрити прозорци. Други бяха малко повече от походно легло с обвит в плат покрив — платът се гънеше и плющеше от острия вятър. Деца си играеха около оградените фургони или се стрелкаха покрай стоящите спокойно говеда. В някои заграждения пасяха коне, при това не само товарни — много бяха с тънки крака и буйни гриви и дори и от разстояние в стъпките им се виждаше нещо леко и твърдо като закалена стомана.
— Ех, Боже, ако имахме няколко животни като тези! — замислено каза Деорнот. — Но нямаме нищо, с което да търгуваме. Ужасно се уморих да ходя пеша.
Джосуа го изгледа с горчива усмивка.
— Ще сме щастливи, ако си тръгнем оттук живи, Деорнот, а ти се надяваш на боен жребец? По-скоро ми се иска твоят оптимизъм, отколкото техните коне.
Докато пленниците продължаваха на юг, разпръснатите лагери от фургони започнаха да се събират наедно, сбутани като гъби след есенен дъжд. Други групи ездачи се придвижваха между поселищата; придружителите на Джосуа си подвикваха с някои от тях. Скоро фургоните бяха толкова близо един до друг, че пленниците като че ли минаваха през град без пътища.
Най-после стигнаха до висока ограда, на чиито прътове подрънкваха украшения от светъл метал и полирано дърво. Повечето ездачи изчезнаха нанякъде, но водачът Хотвиг и още шест-седем мъже преведоха групата на принца през една люлееща се порта. Зад нея имаше няколко оградени места. В едно от тях пръхтяха двадесетина хубави коня, в друго преживяха пет-шест дебели лъскави юници. В едно заграждение стоеше сам огромен жребец, в чиято космата грива бяха вплетени червени и златни лентички. Огромният кон душеше земята, докато затворниците преминаваха, и не вдигна поглед — той бе монарх, който бе свикнал повече да го гледат, отколкото той да гледа. Мъжете, които водеха групата на Джосуа, почтително закриха очите си с ръце, докато минаваха покрай него.
— Това е клановото им животно — каза Гелое неясно на кого.
Стигнаха до огромен фургон с широки колела с дебели спици. На покрива се вееше флаг, върху който бе изобразен златен кон. Пред фургона имаше двама души — едър мъж и младо момиче. Момичето сплиташе дългата брада на мъжа в две дебели плитки, които висяха на гърдите му. Въпреки възрастта на мъжа — изглеждаше като да е прекарал шестдесет лета по равнините — черната му коса едва бе започнала да се прошарва, а тялото му бе яко и мускулесто. Държеше в скута си с огромните си ръце с много пръстени и гривни бокал.
Ездачите спряха и слязоха от конете. Хотвиг мина напред и застана пред едрия мъж.
— Хванахме нарушители. Вървяха по Фелувелт без твое позволение, погранични тане: шестима мъже, две жени и едно дете.
Пограничният тан изгледа затворниците и се ухили широко, при което се видяха кривите му зъби.
— Принц Джосуа Безръки — каза той без ни най-малка следа от изненада, — сега, когато каменната ти къща е разрушена, да не си дошъл да живееш под небето, както правят мъжете? — Той пресуши бокала на една дълга глътка, а после го даде на момичето и го отпрати.
— Фиколмий — отвърна Джосуа, неприятно изненадан, — значи сега ти си пограничен тан?
— Когато дойде Изборът, от всички вождове само Блемунт се изправи срещу мен. Счупих му главата като яйце. — Фиколмий се изсмя и погали новосплетената си брада, а после спря и наведе чело като оплетен в мрежа бик. — Къде е дъщеря ми?
— Ако онова момиче е било твое, ти току-що я отпрати.
Фиколмий стисна юмруци от гняв, но после отново се изсмя:
— Глупави номера, Джосуа. Знаеш кого имам предвид. Къде е Воршева?
— Ще ти кажа истината: не знам къде е.
Пограничният тан го погледна несигурно, после каза:
— Е, вече не си толкова високо в света днес, живеещи в камъни. Сега си нарушител в Свободните тритинги, както и крадец на дъщери. Може би ще изглеждаш по-добре, ако ти отрежем и другата ръка. Ще си помисля за това. — Той вдигна косматата си лапа и махна небрежно на Хотвиг. — Сложи ги в едно от пасищата за бикове, докато реша кои да посека и кои да оставя.
