— Милостивият Ейдон да ни пази — промърмори отец Странгиард.
Пограничният тан се подсмихна и махна една духната от вятъра къдрица от очите си.
— И дай на тези градски плъхове едно-две одеяла и храна, Хотвиг. Иначе нощният въздух може да ги убие и да опропасти забавлението ми.
Докато ги отвеждаха пред върховете на копия, Фиколмий се обърна и извика на момичето да му донесе още вино.
Саймън знаеше, че това е сън, още докато го сънуваше. Започна по съвсем нормален начин: той лежеше в огромния плевник на Хейхолт, скрит в гъделичкащото сено, и гледаше Шем Коняря и дворцовия ковач Рубен Мечока. Рубен — яките му ръце лъщяха от пот — изчукваше една нажежена до червено подкова.
Изведнъж сънят придоби странна насока. Гласовете на Рубен и на Шем започнаха да се променят и скоро вече изобщо не приличаха на техните. Саймън вече можеше да чува разговора превъзходно — чукът на ковача удряше червеното желязо съвсем тихо.
— Но нали направих всичко, което наредихте — каза Шем с особен, стържещ глас. — Доведох ви крал Елиас.
— Прекалено много мислиш — отвърна Рубен. Гласът му не приличаше на нищо, което Саймън бе чувал: студен и далечен като вятър във висок планински проход. — Ти не знаеш нищо за онова, което искаме… което Той иска. — Освен гласа имаше още нещо, което не бе наред с ковача: от него се излъчваше някаква неправилност, нещо като черно и бездънно езеро, скрито под кора от тънък лед. Как можеше Рубен да изглежда толкова зъл дори и в съня… любезният, винаги спокоен Рубен?
Изпитото лице на Шем се усмихна радостно, но думите му звучаха принудено:
— Това не ме интересува. Ще направя всичко, което Той пожелае. Искам в замяна съвсем малко.
— Ти искаш много повече, отколкото би поискал всеки друг смъртен — отговори Рубен. — Не само се осмеляваш да повикаш Червената ръка, но и имаш нахалството да искаш услуги. — Бе студен и незаинтересован като земята в гробище. — Ти дори не знаеш какво искаш. Ти си дете, свещенико, и посягаш към лъскави неща, понеже ти изглеждат красиви. Може да се порежеш на нещо остро и кръвта ти да изтече.
— Не ме интересува. — Шем говореше с упорството на малоумен. — Не ме интересува. Научете ме на Думите на промяната. Тъмния ми го дължи… Задължен ми е…
Рубен отметна глава и се разсмя. Около главата му сякаш проблесна корона от пламъци. Смехът му бе ужасяващ. Той си пое дъх и каза:
— Задължен? Нашият господар? На теб? — Отново се изсмя и изведнъж кожата му започна да се издува на мехури. Малки колелца дим се издигаха във въздуха, докато плътта му изгаряше и се белеше; под нея мърдаше ядро от пламък — пулсираше с червеникава светлина, подобно на въглен под напора на вятъра. — Ти ще доживееш да видиш крайната му победа. Това е по-голяма награда, отколкото могат да очакват повечето смъртни!
— Моля ви! — Още докато Рубен припламваше, Шем бе започнал да се свива, докато не стана малък и сив като обгорен пергамент. Мъничката му ръка помаха и се разпадна. Гласът му бе странно тих, изпълнен с някаква лукавост. — Няма да искам нищо повече… няма да проговоря за Тъмния отново. Простете на смъртния глупак. Научете ме на Думите!
Там, където бе стоял Рубен, блестеше жив пламък.
— Добре, свещенико. Вероятно има съвсем малък риск да ти се даде тази опасна, но последна играчка. Господарят на всичко ще си върне този свят достатъчно скоро… няма нищо, което можеш да развалиш и което той да не може да възстанови. Добре. Ще те науча на Думите, но болката ще е огромна. Никоя Промяна не е без цена. — Неземният глас отново забълбука от смях. — Ще пищиш…
— Не ме интересува! — каза Шем; пепелявата му фигура вече се отдалечаваше в тъмнината, както и потъналата в сенки ковачница, а най-после и самият плевник. — Не ме интересува! Трябва да знам… — Накрая дори и блестящото нещо, което допреди малко бе Рубен, се превърна в малка светла точка в чернотата… в звезда…
Саймън се събуди без дъх, все едно се давеше. Сърцето гърмеше в гърдите му. Над главата му наистина имаше самотна звезда, която надзърташе през дупката в убежището им като синьо-бяло око. Той се сепна.
Бинабик повдигна глава от рунтавия врат на Куантака — тролът се будеше бързо — и попита:
— Какво има, Саймън? Да не сънува кошмар?
Саймън поклати глава. Приливът на страх се оттегляше, но той бе сигурен, че това не е само нощна фантазия. Струваше му се, че наблизо наистина се е провеждал разговор, който спящият му ум бе вплел в тъканта на съня му — обикновено нещо, което бе изпитвал много пъти. Онова, което бе странно и плашещо, бе, че наблизо нямаше други: Слудиг хъркаше, а Бинабик явно току-що се бе събудил.
— Няма нищо.
