Саймън се опитваше да говори спокойно. Пропълзя до края на заслона, като се стараеше да не охка от одраскванията от вечерната тренировка, подаде глава и се огледа. Звездата, която бе видял, имаше многобройна компания — нощното небе бе осеяно с малки бели светлинки. Облаците бяха отнесени от острия вятър, нощта бе ясна и студена, а ненарушаваната монотонност на Бялата пустош се простираше на всички страни. Нямаше никаква друга живинка, която да се вижда под луната от слонова кост.
„Значи е било само сън, сън за това как Шем може да говори с грачещия глас на Приратес и как Рубен Мечока може да говори с гробовния глас на нещо от извън Божата жива земя…“
— Саймън? — сънено попита Бинабик. — Да не си…
Той бе уплашен, но ако щеше да се нарича мъж, не можеше да отива да плаче на нечие рамо всеки път, когато сънуваше лош сън.
— Няма нищо — Саймън разтреперан пропълзя обратно при наметалото си. — Добре съм.
„Но изглеждаше толкова истинско. — Клонките на крехкия им подслон проскърцваха, побутвани от вятъра. — Толкова истинско. Като че ли говореха в главата ми…“
След като прочетоха съобщението, донесено от врабчето, те яздеха от зори до мрак всеки ден и се опитваха да изпреварят идващата буря. Тренировките на Саймън със Слудиг вече се провеждаха на светлината на огъня, така че едва ли имаше и миг от деня, който той да прекарва сам, откакто се събудеше, докато не се строполеше изтощен да поспи. Дните бяха като парад на еднаквостта: безкрайните изгърбени бели полета, тъмните плетеници на закърнелите дървета, затъпяващото упорство на вятъра. Саймън бе благодарен, че брадата му се сгъстява — без нея, както често си мислеше, безмилостният вятър щеше да изтърка лицето му чак до костите.
Изглеждаше, че вятърът вече е изтрил лицето на земята и е оставил само малко, което да е забележимо или отличимо. Ако не беше удебеляващата се линия на гората на хоризонта, той щеше да предположи, че всяка сутрин ги заварва на същото студено, пусто място от началото на пътя им. Като мислеше мрачно за собственото си топло легло в Хейхолт, реши, че дори и ако самият Крал на бурите ще се мести в замъка, а поданиците му ще са многобройни като снежинки, все пак би могъл да живее щастливо в помещенията на прислугата. Отчаяно искаше дом. Бе близо до момента, в който щеше да се съгласи на легло и в ада, стига дяволът да му предложеше възглавница.
Дните се изнизваха, а бурята продължаваше да расте зад тях — черен стълб, който се издигаше предупредително на северозападното небе. Големи облачни ръце бяха сграбчили небесната твърд като клоните на дърво, което се простира в небето. Между тях проблясваха светкавици.
— Не се движи много бързо — каза Саймън един ден, докато ядяха оскъдния си обяд. В гласа му се усещаше повече нервност, отколкото му се искаше.
Бинабик кимна.
— Расте, но се разпространява бавно. Това е нещо, за което трябва да сме благодарни. — Изражението му бе необикновено обезсърчено. — Колкото по-бавно се движи, толкова по-дълго няма да ни застигне… тъй като, мисля си, че когато дойде, ще докара тъмнина, която няма да премине, както става с обикновените бури.
— Какво искаш да кажеш? — Сега нервността се усещаше ясно.
— Това не е буря само със сняг и дъжд — бавно каза Бинабик. — Мисля, че точното й предназначение е да носи страх там, където отива. Издига се от Стормспайк. Изглежда като нещо, което е пълно с ненормалност. — Той вдигна извинително ръце. — Разширява се, но както каза ти, не твърде бързо.
— Не знам много за тези неща — намеси се Слудиг, — но трябва да си призная, че се радвам, че скоро ще се махнем от Пустошта. Не бих искал каквато и да било буря да ме застигне на открито, а тази изглежда наистина гадна. — Той се обърна на юг, присви очи и добави: — Още два дни, докато стигнем Алдхеорте. Това ще е поне някакво прикритие.
Бинабик въздъхна.
— Надявам се да си прав, но се страхувам, че от тази буря не можем да се скрием… или че прикритието трябва да е нещо различно от горски дървета или покриви.
— Да не би да говориш за мечовете? — тихо попита Саймън.
Канукът сви рамене.
— Вероятно. Ако намерим и трите, зимата сигурно ще може да бъде държана на едно копие разстояние… или дори отблъсната. Но трябва да отидем там, където ни казва Гелое. Иначе значи само да се тревожим за неща, които не можем да променим, а това е глупаво. — Той успя да се усмихне. — Когато зъбите ти липсват, както казваме ние, кануките, научи се да харесваш каша.
Следващата сутрин, седмата им сред Пустошта, донесе лошо време. Въпреки че бурята на север бе все още само мастилено петно, което обезобразяваше далечния хоризонт, над главите им се бяха събрали стоманеносиви облаци, чиито ръбове се разпръсваха на саждиви парцали от надигащия се вятър. До обяд, когато слънцето се бе скрило изцяло зад мрачния покров, започна да прелита сняг.
— Това е ужасно! — извика Саймън; очите му бяха присвити срещу жилещата суграшица. Въпреки дебелите му кожени ръкавици пръстите му вече измръзваха. — Нищо не виждам! Не трябва ли да спрем и да си направим заслон?
