Бинабик — само една малка, покрита със сняг сянка върху гърба на Куантака, — се обърна и извика:
— Ако продължим още малко, ще стигнем до кръстопътя!
— Кръстопът!? — изрева Слудиг. — На това диво място?!
— Яздете по-близо до мен и ще ви обясня.
Саймън и римърсгардецът смушиха конете си и се приближиха до вълчицата. Бинабик вдигна ръка пред устата си, но въпреки това бученето на вятъра заплашваше да отнесе думите му.
— Недалеч оттук, мисля си, Старият път към Тумет’ай среща Белия път, който върви покрай северния край на гората. На кръстопътя може да има подслон, или поне дърветата трябва да са по-нагъсто там, по-близо до гората. Да продължим да яздим още малко. Дори да няма нищо, ще направим лагера там.
— Стига само да спрем преди да се стъмни, троле — изрева Слудиг. — Ти си хитър, но твоята хитрост може да не стигне, за да си направим приличен лагер по тъмно в тази вихрушка. След като преживях цялата тази лудост, не ми се иска да умра в снега като загубена крава!
Саймън не каза нищо — запази силите си, за да може по-пълно да се наслади на нещастието си. Ейдон, ама че студ! Никога ли нямаше да има край снегът?
Продължиха да яздят в бледия леден следобед. Кобилата на Саймън напредваше бавно — затъваше до глезените в новия сняг. Саймън приведе глава до гривата й в опит да се предпази от вятъра. Светът изглеждаше безформен и бял като нощви, пълни с тесто; и съвсем малко по-обитаем.
Слънцето беше почти невидимо, но избледняването на и без това малкото светлина подсказваше, че следобедът си отива бързо. Бинабик обаче не изглеждаше склонен да спрат. Докато подминаваха още няколко разкривени вечнозелени дървета, Саймън не издържа и ядосано извика:
— Замръзвам, Бинабик! А и се стъмва! Ето, отминахме и тези дървета, а все още яздим. Е, почти нощ е! В името на окървавеното дърво на Бога, няма да продължа по-нататък!
— Саймън… — започна Бинабик, като се опитваше да докара успокоителни нотки, макар да крещеше с цяло гърло.
— Има нещо на пътя! — дрезгаво се провикна Слудиг. — Ваер! Нещо пред нас! Един трол!
Бинабик присви очи и викна възмутено:
— Не може да бъде! Нито един канук не е толкова глупав, че да тръгне сам в такова време!
Саймън се взря във въртящата се сива виелица пред тях.
— Не виждам нищо.
— Аз също. — Бинабик изтръска снега от качулката си.
— Видях нещо. Може да съм заслепен от снега, но не съм луд.
— Най-вероятно животно — каза тролът. — Или, ако ни е изневерил късметът, някой разузнавач на копачите. Може би е време да направим подслон и да запалим огън, както каза ти, Саймън. Точно пред нас има дървета, които като че ли ще ни предложат подслон. Ето там, до хълмчето.
Избраха най-закътаното място, което успяха да намерят. Докато Саймън и Слудиг преплитаха клони между стволовете на дърветата, за да спират вятъра, Бинабик с помощта на своя жълт огнен прах запали малък огън от влажни съчки и сложи вода за бульон. Времето бе толкова лошо и студено, че след като изпиха бульона, и тримата се увиха в плащовете си и легнаха. Трепереха. Вятърът виеше прекалено силно, за да могат да говорят, без да крещят. Въпреки близостта на приятелите си, Саймън бе сам с нерадостните си мисли.
Събуди се от парещия дъх на Куантака върху лицето си. Вълчицата скимтеше и го буташе с голямата си глава; вече почти го бе обърнала на другата страна. Той седна и замига срещу слабите лъчи на утринното слънце, които минаваха през клоните. Дърветата бяха затрупани от сняг — същинска стена, която задържаше вятъра, така че димът от огъня се издигаше почти право нагоре.
— Добро утро, приятелю Саймън. Преживяхме бурята.
Саймън бутна главата на Куантака. Вълчицата изръмжа недоволно и се дръпна. Муцуната й бе изцапана с кръв.
— Неспокойна е цяла сутрин — засмя се Бинабик. — Обаче мисля, че замръзналите катерици, птици и други подобни, изпопадали от дърветата, я нахраниха добре.
— Къде е Слудиг?
— При конете. — Бинабик разбърка огъня. — Убедих го да ги заведе надолу по склона на открито, така че да не стъпят в закуската ми или на главата ти. — Той вдигна една купичка. — Това е последният бульон. Тъй като сушеното ни месо почти свърши, ти предлагам да му се насладиш. Яденетата може и да са редки, ако трябва да разчитаме на собствения си лов.
Саймън разтърка лицето си с шепа сняг, потрепери и попита:
— Но няма ли скоро да стигнем до гората?
Бинабик пак му предложи купичката.
— Точно така. Но ще пътуваме покрай, а не през нея. Това е път, който е по-заобиколен, но отнема по-малко време, тъй като няма да вървим през храсталаците. А и през това мразовито лято животните и птиците, които не спят в леговищата и гнездата си, ще са твърде малко. Така че, ако не вземеш скоро тази супа от ръцете ми, ще я изпия сам. Не ми е много по-интересно да умра от глад, отколкото на теб, а съм доста по-разумен.
— Извинявай. Благодаря. — Саймън се приведе над купата и преди да отпие, вдиша с наслада вдигащата се пара.
— Може да изчистиш купичката със сняг, когато свършиш — подсмихна се тролът. — Една хубава купичка е нещо луксозно в толкова опасно пътуване като нашето.
Саймън се засмя:
