— Говориш като Рейчъл Драконката.
— Не съм срещал драконка, която да се казва Рейчъл — каза Бинабик и се изправи да отръска снега от панталоните си, — но ако се е грижела за теб, трябва да е имала огромно търпение и да е много мила.
Саймън пак се разсмя.
Късно сутринта стигнаха до кръстопътя. Пресичането на двата пътя бе отбелязано само от тънък каменен пръст, забит в замръзналата земя. Сиво-зелени лишеи, явно неподвластни на студа, се притискаха с всички сили към него.
— Старият път към Тумет’ай минава през гората. — Бинабик посочи едва различимия южен път, който се извиваше през няколко ели. — Понеже си мисля, че вече не го използват и сигурно е доста обрасъл, по-добре да поемем по Белия път. Вероятно ще минем покрай запуснати жилища, където може да намерим провизии.
Белият път наистина се оказа малко по-използван от онзи, който водеше към древния Тумет’ай. Видяха следи от скорошно човешко преминаване: ръждясал наплат на колело, закачен на един клон край пътя, без съмнение оставен от някой каруцар; заострена пръчка, вероятно използвана като кол за палатка, на едно заветливо място; кръг от обгорели камъни, наполовина засипан от сняг.
— Кой живее тук? — попита Саймън. — Защо въобще има път?
— Някога е имало няколко малки поселища на изток от манастира на свети Скенди — отвърна Слудиг. — Нали си спомняш, онова погребано от снега селце, покрай което минахме на път за Драконовата планина. Имало е дори градчета… Совебек, Гринсаби и някои други, ако си спомням правилно. Преди около век хората са минавали по този път около Великата гора, когато са идвали на север от Тритингите, така че сигурно е имало и странноприемници.
— Преди век — включи се Бинабик — през тази част от света се е пътувало много. Ние, кануките — някои от нас, искам да кажа — сме пътували далеч на юг през лятото, понякога до границите на страните на равнинците. Освен това самите сити са стигали навсякъде по време на пътуванията си. Но напоследък, в тези тъжни дни, в тази земя не се чуват гласове.
— Сега наистина изглежда празна — каза Саймън. — Изглежда, че никой не би могъл вече да живее тук.
Дърветата постепенно започнаха да стават по-гъсти — на места растяха толкова близо до пътя, че изглеждаше като да са навлезли вече в Алдхеорте. Най-после стигнаха до друг побит камък, който се бе килнал безнадеждно край пътя. Не се виждаше никакъв кръстопът или друга забележителност. Слудиг слезе от коня, за да огледа камъка отблизо.
— Има руни, но са се оронили от времето. — Той обели малко от замръзналия по камъка мъх. — Според мен пише, че Гринсаби е близо. — Вдигна поглед и се усмихна. — Място с покрив, а може би два, дори и ако няма нищо друго. Това ще е приятна промяна. — Римърсгардецът яхна коня си доста по-енергично, отколкото бе слязъл от него. Саймън се зарадва. Дори и запуснат град щеше да е много за предпочитане пред Пустошта, в която нямаше никакви удобства.
Спомни си песента на Бинабик: „Ти падна в тъмните сенки…“ Прободе го самота. Вероятно въпреки всичко градът нямаше да е напуснат. Може би щеше да има странноприемница — с огън и храна…
Докато Саймън копнееше за удобствата на цивилизацията, слънцето изчезна зад гората. Вятърът се усили и ранният северен полумрак се спусна над тях.
В небето все още имаше светлина, но заснеженият терен се бе оцветил в синьо и сиво, поглъщайки сянката като парцал, потопен в мастило. Саймън и спътниците му почти бяха готови да спрат, за да направят лагера си, и обсъждаха това на висок глас, надвиквайки монотонния вятър, когато видяха първите сгради на Гринсаби.
Като че ли за да разочароват дори и най-скромните надежди на Слудиг, изоставените къщурки бяха пропаднали под тежестта на снега. Дворовете и градините също бяха отдавна запуснати и затрупани от дълбоки до колене преспи. Саймън бе виждал толкова много изоставени градове по време на пребиваването си на север, че му бе трудно да повярва, че Ледената граница и Пустошта някога са били населени, че хората са живели живота си тук, точно както го правеха и в зелените поля на Еркинланд. Домъчня му за дома, за познатите места и познатото време. Нима зимата вече бе пропълзяла над цялата земя?
Продължиха да яздят. Скоро запуснатите къщи на Гринсаби започнаха да се появяват по-начесто от двете страни на пътя, който Бинабик бе нарекъл Белия път. Някои все още носеха следи от някогашните си обитатели — ръждясала брадва с изгнила дръжка бе забита в дръвник пред покрита със сняг предна врата; метла стърчеше от преспите край пътя като знаме или като опашката на замръзнало животно — но иначе жилищата бяха празни и студени като черепи.
— Къде ще спрем? — обади се Слудиг. — Мисля, че все пак може и да не намерим покрив.
— Може и да не успеем, затова нека търсим хубави стени — отвърна Бинабик. И тъкмо щеше да каже още нещо, когато Саймън го бутна по ръката.
