— Виж! Наистина е трол! Слудиг беше прав! — Саймън посочи една малка фигура, която стоеше неподвижна край пътя на петдесетина крачки от тях. Единствено плащът й се вееше на вятъра под последните лъчи слънчева светлина, намерили пролука през облаците и върховете на дърветата.
— Гледай ти! — каза Бинабик сърдито. Очите му внимателно оглеждаха непознатия. — Това не е трол. — Непознатият край пътя бе много дребен и носеше късо наметало с качулка. Гола синкава кожа се показваше там, където крачолите не успяваха да достигнат горния край на ботушите.
— Прав си. Това е дете. — Саймън пришпори Намиращата дома напред и двамата му спътници го последваха. — Сигурно е измръзнало до смърт!
Детето вдигна очи. По тъмните му вежди и мигли имаше сняг. То се вгледа в тримата приближаващи, после се обърна и побягна.
— Спри! — извика Саймън. — Няма да ти направим нищо лошо!
— Халад, кунде! — изкрещя Слудиг. Детето спря, обърна се и ги изгледа предпазливо. Слудиг спря коня си, бавно слезе от седлото и все така бавно се приближи. — Вие сомен маровен, кунде — каза той и протегна ръка. Момчето го изгледа подозрително, но не побягна. Беше на не повече от седем или осем години и бе съвсем изкльощавяло, ако се съдеше по частите от него, които се виждаха. Шепите му бяха пълни с жълъди.
— Студено ми е — каза момчето на Западния език.
Слудиг изглеждаше изненадан, но се усмихна и кимна.
— Ела тогава, момче. — Внимателно взе жълъдите и ги изсипа в джоба на плаща си, а после вдигна непротивящото се дете в силните си ръце. — Не се бой. Ще ти помогнем. — Римърсгардецът сложи тъмнокосото момче на седлото пред себе си и уви плаща си около него, така че главата му като че ли израстваше от корема му. После изръмжа: — Вече можем ли да спрем за лагер, троле?
— Разбира се. След мъничко.
Бинабик забърза напред с Куантака. Момчето гледаше вълчицата с широко отворени, но не и изплашени очи. Саймън и Слудиг пришпориха конете си след Бинабик. Снегът вече завяваше следите на момчето край пътя.
Докато яздеха през празния град, Слудиг извади меха си с кангканг и даде на момчето да отпие. То се закашля, но не изглеждаше изненадано от вкуса на горчивата канукска напитка. Саймън реши, че може да е по-голямо, отколкото изглежда — в движенията му имаше сръчност, която не бе присъща на малко дете. Може би изглеждаше малко заради големите си очи и слабичкото си тяло.
— Как се казваш, момче? — най-после попита Слудиг.
Момчето го погледна спокойно и отвърна:
— Врен. — Думата бе изречена със странен акцент. Момчето посегна към меха, но Слудиг поклати глава и го прибра в дисагите.
— Врен ли? — объркано попита Саймън. — Що за име е това?
— Това е име на хирка и си мисля, че и момчето е хирка — отвърна Бинабик.
— Погледни черната коса — каза Слудиг. — А и цвета на кожата му. Той е хирка или аз не съм никакъв римърсгардец. Но какво прави сам в снега?
Саймън знаеше, че хирките са свободен народ, за който се говореше, че е добър с конете и умел в игрите, на които другите хора губят парите си. Бе виждал много хирки на големия пазар в Ерчестър.
— Хирките тук ли живеят? В Бялата пустош?
Слудиг се намръщи.
— Не съм чувал за такива… но напоследък видях много неща, на които никога нямаше да повярвам в Елвритшала. Мислех, че живеят предимно в градовете и в равнините заедно с тритингите.
Бинабик протегна малката си ръка нагоре и потупа момчето по рамото.
— И мен така са ме учили, макар че има някои, които живеят отвъд Пустошта, в степите на изток.
След като пояздиха още малко, Слудиг отново слезе от коня си, за да потърси следи от обитаване. Върна се, като клатеше глава, и отиде при Врен. Кафявите очи на детето се вглеждаха немигащо в него. Римърсгардецът попита:
— Къде живееш?
— При Скоди — отговори то.
— Близо ли е? — попита Бинабик. Момчето само сви рамене. — Къде са родителите ти? — Жестът се повтори.
Тролът се обърна към спътниците си.
— Вероятно Скоди е името на майка му. Или на някой фермер. Освен това е възможно да се е отлъчил от някой керван… въпреки че тези пътища, сигурен съм, не се използват често дори и в най-добрите времена. Как би могъл да оцелее дълго в страховити зимни дни като тези? — Той сви рамене в жест, който странно приличаше на жеста на детето.
— С нас ли ще го вземем? — попита Саймън. Слудиг изсумтя сърдито, но не каза нищо. Саймън се обърна гневно към римърсгардеца. — Не можем да го оставим да умре тук!
Бинабик размаха успокояващо пръст.
— Не, не се страхувай, че ще го оставим. Според мен обаче трябва да има още хора, които живеят тук.
— Тролът е прав — каза Слудиг. — Тук трябва да има хора. Както и да е, идеята да вземем дете с нас е глупава.
— Някои казваха така и за Саймън — тихичко отвърна Бинабик. — Но съм съгласен с първото ти твърдение. Нека намерим дома му.
— Той може да язди с мен — каза Саймън. Римърсгардецът направи кисела физиономия, но му подаде детето и Саймън го уви в наметалото си, както бе направил и Слудиг.
— Спи, Врен — прошепна той. Вятърът виеше между разрушените къщи. — Сега си с приятели. Ще те заведем вкъщи.
