Момчето отвърна на погледа му сериозно като маловажен свещеник на публична церемония. После измъкна малката си ръка изпод наметалото и потупа Намиращата дома по гърба. Докато крехкото телце на момчето се облягаше на гърдите му, Саймън хвана юздите с една ръка, за да може с другата да го прегърне през кръста. Почувства се много стар и много отговорен.
„Дали някога ще бъда баща? — зачуди се той, докато продължаваха да напредват през сгъстяващия се мрак. — Ще имам ли синове? — Замисли се. — Дъщери?“
Сякаш всички, които познаваше, бяха загубили бащите си — Бинабик в лавина, принц Джосуа от старост. Джеръмайъс, чиракът на свещаря, бе изгубил баща си от гръдна треска; бащата на принцеса Мириамел също можеше да е мъртъв. Той се замисли за собствения си баща, който се бе удавил преди той да бъде роден. Дали бащите бяха като котките и кучетата? Да правят деца и да си тръгват?
— Слудиг! — извика той. — Имаш ли баща?
Римърсгардецът се обърна. Лицето му бе смръщено.
— Какво искаш да кажеш, момче?
— Искам да кажа, жив ли е?
— Доколкото знам, да — изсумтя римърсгардецът. — Обаче изобщо не ми пука. И в Ада да отиде тоя стар дявол, пак няма да ми пука. — И пак се обърна към покрития със сняг път.
„Аз няма да съм такъв баща — реши Саймън и притисна детето по-близо до гърдите си. Врен се размърда неспокойно под наметалото му. — Ще остана със сина си. Ще си имаме дом и няма да си тръгна“.
Но коя щеше да е майката? Поредица объркващи образи, произволни като снежинки, преминаха пред очите му: Мириамел, високо на балкона си в кулата на Хейхолт, камериерката Хепсибах, противно старата Рейчъл и лейди Воршева с разлютените очи. А и къде щеше да е домът му? Той огледа огромната белота на Пустошта и сянката на Алдхеорте. Как би могъл някой да се надява да остане на едно място в този луд свят? Да обещаеш подобно нещо на дете означаваше да го излъжеш. Дом? Той щеше да е късметлия, ако намереше място, на което да се скрие от вятъра за една нощ.
Нещастният му смях накара Врен да затрепери и Саймън придърпа наметалото по-плътно около двамата.
Наближиха източния край на Гринсаби, но все още не бяха видели жива душа. Нито пък някъде имаше признаци на скорошно пребиваване. Бяха разпитали Врен обстойно, но не бяха успели да измъкнат от него друга информация, освен името „Скоди“.
— Скоди баща ти ли е? — попита Саймън.
— Това е женско име — каза Слудиг. — Римърсгардско.
Саймън отново се пробва:
— Скоди майка ти ли е?
Момчето поклати глава и каза:
— Живея при Скоди. — Въпреки акцента думите му звучаха толкова правилно, че Саймън отново се зачуди дали не е по-голямо, отколкото предполагаха.
Пред тях все още имаше къщи, кацнали между ниските хълмове на Белия път, но те се появяваха все по-рядко и по-рядко. Вечерта бе запълнила празнините между дърветата с мастилени сенки. Бяха яздили твърде дълго — а и твърде много след времето за ядене, според сметките на Саймън. Тъмнината вече обезсмисляше търсенето. Бинабик тъкмо палеше един смолист боров клон, който да им служи като факла, когато Саймън видя проблясък на светлина в гората и извика:
— Вижте там! Мисля, че е огън! — Далечните покрити с бяло дървета като че ли светеха в червено.
— Скоди! Скоди! — възкликна момчето и се задърпа така, че Саймън трябваше да го стисне. — Много ще се зарадва!
Спряха и загледаха примигващата светлина.
— Отиваме внимателно — каза Слудиг, стиснал канукското си копие. — Това е адски странно място за живеене. Не можем да сме сигурни, че обитателите му ще са приятелски настроени.
Саймън внезапно изстина. Ех, ако на Трън можеше да се разчита достатъчно, за да го носи на кръста си! Попипа ножа си и се успокои.
— Аз ще яздя напред — каза Бинабик. — Аз съм по-дребен и Куантака е по-тиха. Ще отидем да хвърлим един поглед. — Той промълви някаква дума и вълчицата се плъзна през дългите сенки покрай пътя. Опашката й се развяваше като облаче дим.
Минаха няколко минути. Саймън и Слудиг яздеха по снежния пух бавно, без да говорят. Саймън се вглеждаше в топлата светлина, която трептеше по върховете на дърветата. Бе изпаднал в нещо като дрямка и се стресна при внезапното появяване на трола. Куантака се хилеше зъбато, езикът й висеше от устата.
— Това е старо абатство според мен — каза Бинабик; лицето му бе почти скрито под качулката. — Има голям огън в двора и няколко души около него — всъщност май са деца. Не видях никакви коне, нито някакъв признак за засада.
Продължиха тихо към билото на един нисък хълм. Пред тях, по средата на оградена с дървета поляна, гореше огънят, заобиколен от дребни подскачащи силуети. Зад тях се издигаха оцветените в червено стени на абатството. Бе стара сграда, пострадала от времето — покривът бе пропаднал на няколко места и дупките зееха към звездите като усти. Много от околните дървета като че ли бяха прокарали клоните си направо през тесните прозорци, все едно се опитваха да избягат от студа.
