Врен се измъкна изпод ръката на Саймън, скочи от седлото и се претърколи в снега. Изправи се, отръска се като куче и отпердаши надолу към огъня. Щом го видяха, няколко от малките фигури нададоха радостни викове. Врен спря за малко при тях, като възбудено размахваше ръце, след това бутна вратата на абатството и изчезна.
Когато мина известно време и никой не излезе от абатството, Саймън погледна въпросително Бинабик и Слудиг.
— Това определено прилича да е домът му — каза Бинабик.
— Трябва ли да продължим пътя си? — попита Саймън. Надяваше се да кажат не. Слудиг го изгледа, а после изръмжа ядосано:
— Ще е глупаво да пропуснем възможността за една вечер на топло. А и сме готови да направим лагер. Но нито дума за това какви сме или какво правим. Ако някой попита, ние сме войници, избягали от гарнизона в Скоги.
Бинабик се усмихна.
— Одобрявам логиката ти, макар и да се съмнявам, че могат да ме объркат с римърсгардски войник. Хайде да отидем да видим дома на Врен.
Слязоха в тръс към долчинката. Малките фигурки, пет или шест, бяха подновили играта си, но щом ги видяха, спряха и ги загледаха. Бяха деца, облечени в парцали, както бе предположил Бинабик.
Всички очи се взираха в тях и ги изучаваха подробно. Децата бяха на възраст от три-четири години до възрастта на Врен или малко по-големи. Също така, изглежда, не бяха само от една народност. Имаше едно момиченце със същата черна коса и тъмни очи като Врен, но две-три други бяха толкова светли, че не можеше да са нищо друго освен римърсгардци. Всички гледаха внимателно и очите им бяха ококорени, никое от децата не проговори, докато Саймън и приятелите му слизаха от конете.
— Здравейте — каза Саймън. Най-близкото момче го гледаше навъсено, лицето му бе обляно от светлината на огъня. — Майка ви тук ли е?
Момчето продължи да го зяпа.
— Детето, което доведохме, влезе вътре — каза Слудиг. — Без съмнение вътре са големите. — Той замислено полюшна копието си и всички деца проследиха движението му войнствено. Римърсгардецът отиде до вратата на абатството, подпря копието на оронения хоросан на стената, облещи се срещу децата и каза:
— Никой да не пипа това. Разбрано? Гяал ес, кюнден! — Потупа меча си в ножницата, а след това вдигна юмрук и потропа на вратата. Саймън погледна към Трън, който бе просто увит в кожи пакет върху един от товарните коне, и се зачуди дали не трябва да го вземе, но реши, че това ще привлече повече внимание, отколкото е желателно. И все пак това го тормозеше. Толкова много жертви, за да се сдобият с черния меч, само за да го оставят увит на седлото като стара метла.
— Бинабик — тихичко каза той и посочи увития меч. — Мислиш ли, че…
Тролът поклати глава.
— Няма нужда от тревога, сигурен съм. Във всеки случай, дори и ако тези деца го откраднат, ще им е много трудно да го отнесат надалеч, нали?
Тежката врата бавно се отвори и малкият Врен застана на входа.
— Влезте. Скоди казва да влезете.
Бинабик слезе от Куантака. Вълчицата подуши въздуха, а после тръгна в посоката, от която бяха дошли. Децата я наблюдаваха захласнато.
— Оставете я да ловува — каза Бинабик. — Не й харесва да влиза в човешки къщи. Ела, Саймън, предложиха ни гостоприемство. — Той мина покрай Слудиг и последва Врен вътре.
Огън, голям почти колкото онзи в двора, бумтеше и пукаше в камината и хвърляше трептящи сенки по покритата с паяжини мазилка. Първото впечатление на Саймън от стаята бе, че тя изглежда като бърлогата на някакво животно. Огромни купчини дрехи, сено и какво ли още не бяха натрупани безразборно.
— Добре дошли, странници — чу се глас. — Аз съм Скоди. Имате ли някаква храна? Децата са много гладни.
Жената седеше на стол близо до огъня, а няколко деца, по-малки от онези в двора, се катереха по скута й или седяха в краката й. Първата мисъл на Саймън бе, че самата тя също е дете — макар и доста голямо, — но след един бърз поглед видя, че е на неговата възраст или дори малко по-голяма. Бяло-руса коса, безцветна като паяжина, обрамчваше кръглото й лице, което можеше и да е доста красиво въпреки няколкото петна, ако не бе толкова дебела. Бледите й сини очи се вглеждаха лакомо в новодошлите.
Слудиг я погледна подозрително; изглежда, му беше неудобно от близостта с нея.
— Храна ли? Имаме малко, господарке… — той се замисли, — но може да си я поделим.
Тя леко помаха с дебелата си розова ръка и почти избута едно спящо детенце на около годинка.
— Не е важно. Ние винаги се оправяме някак. Седнете и ми разкажете новини от света. — Тя се намръщи и сви червените си устни. — Може да има малко бира някъде. Вие, мъжете, обичате бира, нали? Врен, иди да намериш бира. И къде са жълъдите, за които те изпратих?
— О! — каза Слудиг смутено и извади жълъдите на Врен от джоба на плаща си.
— Добре — каза Скоди. — А сега бира.
— Да, Скоди. — Врен тръгна по една пътечка между десетките столчета и изчезна в сенките.
— Как стана така, че живеете тук? — попита Бинабик. — Мястото изглежда много изолирано.
Веждите на Скоди, която го бе гледала някак лакомо, се вдигнаха от изненада.
