— Мислех си, че си дете! — В гласа й звучеше разочарование. — Но ти си малък мъж.
— Канук, милейди. — Бинабик се поклони. — Това, което вашият народ нарича „тролове“.
— Трол! — Тя плесна ръце от възбуда. Този път едно от децата наистина се плъзна от скута й и падна сред одеялата, навити в краката й. Не се събуди, но едно друго детенце бързо се изкатери да заеме мястото му. — Толкова прекрасно! Никога не сме имали трол тук! — Тя се обърна и извика в тъмнината: — Врен! Къде е бирата за тези мъже?
— Откъде са дошли всички тези деца? — попита учудено Саймън. — Всичките ли са твои?
На лицето на момичето се изписа нещо като оправдание.
— Да. Вече са. Родителите им не ги искаха, затова ги прибрах.
— Ами… — Саймън бе озадачен. — Ами, това е много мило от твоя страна. Но как ги храниш? Каза, че са гладни.
— Да, наистина е мило — каза Скоди, вече се усмихваше. — Мило е от моя страна, но така бях научена. Господ Усирис казва да обичаме децата.
— Да — промърмори Слудиг. — Така е.
Врен се върна в осветения от огъня кръг. Носеше делва бира и няколко нащърбени купички. Купчината се клатеше опасно, но с малко усилия той успя да подреди всичко и да налее бира и за тримата пътници. Вятърът бе задухал по-силно и пламъците в скарата се разгоряха.
— Много хубав огън — каза Слудиг, докато забърсваше пяната от мустаците си. — Сигурно е било трудно да намерите сухи дърва след вчерашната буря.
— О, Врен ми нацепи още през пролетта. — Тя потупа момчето по главата с пълната си ръка. — Той също коли и готви. Врен ми е доброто момче.
— Няма ли някой тук, който да е по-голям? — попита Бинабик. — Не искам да съм непочтителен, но изглеждаш млада, за да отглеждаш сама тези деца.
Скоди го изгледа внимателно, после отговори:
— Казах ви. Майките и бащите им са си отишли. Тук няма никой, освен нас. Но ние се справяме много добре, нали, Врен?
— Да, Скоди. — Клепачите на момчето натежаваха. То се притисна към крака й, като се грееше на топлината на огъня.
— И така — каза тя най-после, — вие казахте, че имате храна. Защо не я донесете, а после можем да си я поделим. Ще намерим нещо за ядене и тук. Събуди се, Врен, мързеливец такъв! — Тя го перна леко по ухото. — Събуди се! Време е да правиш вечеря!
— Не го буди — каза Саймън, като съжали малкото чернокосо момче. — Ние ще се погрижим за яденето.
— Глупости — отвърна Скоди и разтърси лекичко протестиращия Врен. — Той обича да прави вечеря. Вие отидете и донесете каквото имате. Ще останете за през нощта, нали? Значи трябва да оставите конете си в конюшнята. Тя е някъде навън. Врен, ставай, мързеливецо! Къде е конюшнята?
Гората стигаше съвсем близо зад абатството. Поръсените със сняг стари дървета се поклащаха печално. Саймън и спътниците му заведоха конете в конюшнята, дадоха им сено и нахвърляха сняг в коритото, за да се разтопи. Конюшнята бе занемарена — в поставките имаше почернели факли и по стените зееха дупки — и не можеше да се познае кога за последно е била използвана.
— Ще внесем ли всичките си неща вътре? — попита Саймън.
— Така мисля — отговори Бинабик. — Не вярвам децата да откраднат нещо, което не е храна, но е по-добре да сме си сигурни.
Миризмата на мокри коне бе силна. Саймън потърка твърдите ребра на Намиращата дома и попита:
— Не мислите ли, че е малко странно тук да не живее никой друг, освен деца?
Слудиг се засмя.
— Младата жена е по-голяма от теб… и при това е истинска жена. Момичетата на нейната възраст често имат собствени деца.
Саймън се изчерви, но преди да му отвърне рязко, се намеси Бинабик:
— Мисля, че Саймън говори смислено. Има неясни неща на това място. Няма да навреди, ако зададем повече въпроси на домакинята ни.
Саймън уви Трън в плаща си, преди да го внесе в абатството. Променливият меч в този миг бе доста лек. Освен това като че ли туптеше леко, въпреки че Саймън знаеше, че това може да са само измръзналите му, треперещи ръце. Когато малкият Врен отново ги въведе вътре, Саймън постави Трън близо до огъня, където щяха да спят, и струпа дисагите отгоре му, все едно да затисне някой спящ звяр, който може да се събуди и да се развилнее.
Вечерята бе причудлива смесица от необикновена храна и странни разговори. Покрай остатъците от сушени плодове и месо, предоставени от тримата пътници, Скоди и младите й подопечни извадиха купи с горчиви жълъди и кисели дребни плодове. В паяжинясалия килер на абатството Врен намери мухлясало сирене, което все пак ставаше за ядене, както и още няколко буркана с миризлива римърска бира. С това успяха да направят ястие, което да стигне, макар и не напълно, за цялата компания — децата бяха над дузина.
