По време на яденето Бинабик не намери много време да задава въпроси. Тези от подопечните на Скоди, които бяха достатъчно големи, за да излизат навън, се редуваха да разказват фантастични истории за най-различни приключения, които били преживели през деня, разкази така преувеличени, че очевидно бяха неверни. Едно момиче разказа как полетяло до върха на огромен бор, за да си открадне перо от вълшебна сойка. Друго дете, едно от по-големите момчета, се закле, че намерило сандък със злато на човекоядци в някаква пещера в гората. Когато дойде неговият ред, Врен спокойно информира слушателите си, че докато събирал жълъди, бил нападнат от леден демон с пламтящи сини очи и че Саймън и двамата му спътници го спасили от ноктите на ужасното същество, като го кълцали с мечовете си, докато не го направили на парченца.
Скоди държеше поред всяко от по-малките деца в скута си, докато ядеше, и изслушваше всеки разказ с изражение на завистлив интерес. Награждаваше онези, чиито приказки харесваше най-много, като даваше на разказвача допълнителна хапка храна, която бе приемана с нетърпение. Всъщност, реши Саймън, наградата вероятно бе главната причина за невероятния характер на разказите.
Имаше нещо в лицето на Скоди, което Саймън намираше за пленително. Въпреки огромните й размери, в момичешките й черти имаше някаква деликатност, а в очите и усмивката й — някаква ведрина, които го пронизваха. В определени моменти, когато тя се смееше, останала без дъх, на някоя от измислиците на децата или се обръщаше така, че светлината от огъня си играеше блещукайки в ленената й коса, тя изглеждаше доста красива; в други, когато алчно вземаше шепа плодове от някое от по-малките деца и ги натъпкваше в широката си уста или когато заплененото й слушане на разказваните приказки за миг наподобяваше просто идиотия, бе отблъскваща.
На няколко пъти тя хвана Саймън да я зяпа. Погледите, които му връщаше, малко го плашеха, дори и когато го караха да се изчервява. Скоди, въпреки цялата си маса, имаше израз, който би бил съвсем на място при някой изтощен от глад просяк.
— И така — каза тя, когато Врен свърши невероятната си приказка, — вие сте били дори още по-смели, отколкото си мислех. — Тя се усмихна широко на Саймън. — Ще спим добре тази нощ, след като сте под нашия покрив. Нали не мислите, че леденият демон на Врен има братя?
— Мисля, че не е вероятно — каза Бинабик с любезна усмивка. — Не трябва да се страхувате от никакъв подобен демон, докато сме тук, във вашия дом. Като отплата, ние сме много благодарни за покрива и огнището, което ни топли.
— О, не! — възкликна Скоди. — Аз съм ви благодарна. Нямаме много гости. Врен, помогни да разчистим място, на което да спят мъжете. Врен, чуваш ли ме?
Врен се взираше втренчено в Саймън; в очите му имаше неразгадаемо изражение.
— Като споменахте гости, милейди — започна Бинабик, — това ме подсети за един въпрос, който исках да ви задам. Как стана така, че вие и тези деца сте дошли на такова усамотено място?…
— Дойдоха бурите. Другите избягаха. Ние нямаше къде да отидем. — Кратките й изречения лошо прикриваха обидата й. — Никой не искаше… нито децата, нито Скоди. — След като темата бе приключена, гласът й отново се стопли. — А сега е време малките да спят. Елате, всички, помогнете ми да стана. — Неколцина от поверениците й притичаха да съдействат за повдигането на огромното й тяло от стола. Докато бавно се придвижваше към вратата в задната част на стаята, а две спящи деца се държаха за нея като прилепчета, тя добави:
— Врен ще ви помогне да се настаните. Донеси свещта, когато идваш, Врен. — И изчезна в сенките.
Саймън се събуди от неспокойния си сън в дълбините на нощта, изпълнен с объркана паника от беззвездната тъмнина, оцветена в леко червено, и освен това от едва доловима нишка звук, която се виеше около приглушената песен на вятъра. Трябваха му няколко мига да се сети, че спят до камината на старото абатство, на топло до тлеещите въглени и скрити от стихиите от покрива и рушащите се стени. Звукът бе самотният вой на Куантака — носеше се някъде отдалеч. Страхът на Саймън понамаля, но не изчезна.
„Дали бе сън онова, което видях миналата нощ? Шем и Рубен и гласовете? Наистина ли бе само представа, или бе толкова истинско, колкото изглеждаше… колкото звучеше?“
