Още от нощта на бягството му от Хейхолт той не се чувстваше господар на собствената си съдба. През същата онази Каменна нощ, когато бе почувствал по някакъв начин отблъскващите мисли на Приратес и без да иска, бе споделил ритуала, при който Елиас получи като ужасен подарък меча Печал, Саймън се бе зачудил дали е господар дори и на собствения си ум. Сънищата му бяха станали много по-ярки от обикновените нощни разходки. Сънят в къщата на Гелое, в който смъртнобледият Моргенес го бе предупредил за лъжливия пратеник, и повтарящите се посещения на огромното, прегазващо всичко колело или на дървото, което беше кула, бяло сред звездите — всички те изглеждаха твърде настоятелни, твърде мощни, за да са просто неспокойни сънища. И сега, в сънищата си от предната нощ, той бе чул Приратес да си говори с някакво неземно същество толкова ясно, като че ли ги подслушваше през ключалката. Това въобще не приличаше на сънищата му от преди последната ужасна година.
Когато Бинабик и Гелое го бяха отвели на Пътя на сънищата, видението му много приличаше на тези, другите — също като сънуването, но с огромна и неописуема сила. Може би някак си, заради Приратес или нещо друго, в него се бе отворила някаква врата, която понякога водеше към този път. Това приличаше на лудост, но с какво не бе така в това налудничаво време? Сънищата сигурно бяха важни — когато се събудеше, той имаше чувството, че нещо безкрайно важно му се изплъзва, — но за свой ужас, нямаше никаква представа какво може да означават.
Скръбният вой на Куантака прозвуча отново в бурята. Саймън се зачуди защо тролът не става, за да я прибере — но Бинабик и Слудиг хъркаха спокойно. Реши да стане и да я пусне да влезе — виеше толкова самотно и нещастно, а навън бе толкова студено, — но откри, че тежка умора сковава крайниците му; просто не можеше да се надигне. Опита пак, но без резултат. Крайниците му бяха непослушни и твърди, все едно издялани от дърво.
Изведнъж ужасно му се доспа. Той се опита да се пребори със сънливостта, но тя го дърпаше неумолимо надолу; воят на Куантака затихна и той се хлъзна като че ли по дълъг склон, надолу към забравата…
Когато се събуди, последните въглени бяха догорели и абатството бе потопено в пълна тъмнина. Една студена ръка докосваше лицето му. Той се задъха от ужас, но въздухът едва-едва влезе в дробовете му. Тялото му бе тежко като камък; нямаше сили да помръдне.
— Красив — прошепна Скоди: една малко по-тъмна сянка, която повече се чувстваше, отколкото се виждаше, висока и широка над него. Тя погали бузата му. — Тъкмо ти е порасла и брада. Красив си. Ще те запазя.
Саймън безпомощно се опита да се отмести.
— И те не те искат, нали? — каза Скоди, все едно говореше на бебе. — Мога да го почувствам. Скоди знае. Отхвърлен, да. Мога да го чуя в главата ти. Но не това е причината да накарам Врен да ви доведе.
Тя клекна до него в тъмното, после седна — все едно палатка, която се откъсва от коловете си.
— Скоди знае какво имате. Чух го да пее в ушите ми, видях го в сънищата си. Лейди Сребърна маска го иска. Лорд Червени очи също. Те искат меча, черния меч, и когато им го дам, ще са мили с мен. Те ще заобичат Скоди и ще й дадат подаръци. — Тя го хвана за косата с дебелите си пръсти и дръпна рязко. Щракването на болката изглеждаше някак далечно. Миг по-късно, като че ли за извинение, Скоди внимателно прекара ръката си по косата и лицето му.
— Красив — продължи тя. — Приятел за мен… приятел на моята възраст. Точно това чаках. Ще ти взема сънищата, които те тревожат. Ще ти взема всичките сънища. Мога да го направя, нали знаеш? — Тя снижи шептящия си глас още повече и Саймън чак сега осъзна, че тежкото дишане на двамата му приятели е спряло. Зачуди се дали не лежат тихо в тъмнината и не изчакват момента да го спасят. Ако бе така, той се молеше да действат по-скоро. Сърцето му беше безсилно, също като натежалите му крайници, но страхът туптеше през тялото му като ускорен пулс и го болеше. — Изгониха ме — промърмори Скоди. — Собственото ми семейство и съседи. Казаха, че съм била вещица. Казаха, че съм правела проклятия на хората. Изгониха ме. — Тя заподсмърча отблъскващо и когато пак проговори, думите й бяха смесени със сълзи. — Аз им го вър… върнах. Татко беше пиян и спеше и аз наръгах майка с неговия нож и после го тикнах в ръката му. Той се самоуби. — Смехът й бе горчив, но без съжаление. — Винаги съм можела да виждам неща, които другите не могат, да измислям неща, които те не искат. После, когато дойде дълбоката зима и не щя да си тръгне, започнах да мога да правя разни неща. Сега вече мога да правя неща, които никой друг не може! — Гласът й се издигна победоносно. — Ставам все по-силна. По-силна и по-силна. Когато дам на лейди Сребърна маска и лорд Червени очи меча, който търсят, пеещия черен меч, който видях в сънищата си, ще стана като тях. И тогава ние с децата ще накараме всички да съжаляват.
