Тя разсеяно плъзна студената си ръка по челото на Саймън и надолу под ризата му и почна да гали голите му гърди така, все едно галеше куче. Вятърът бе спрял и в ужасяващата тишина той изведнъж разбра, че приятелите му не са до него. В тъмната стая нямаше никой друг освен него и Скоди.
— Но ще запазя теб — каза тя. — Ще те запазя за себе си.
Отец Диниван се вглеждаше в купичката си, все едно там можеше да има някакво полезно съобщение, изписано с парченца маслина и трошички хляб. Свещите горяха яростно по цялата дължина на масата. Гласът на Приратес бе силен и остър като меден гонг.
— … така че виждате, ваше светейшество, че всичко, което иска крал Елиас, е да приемете един факт: че душите на хората може да са на Майката Църква, но тя няма право да се меси във властта над телата им от страна на изконния им владетел. — Плешивият свещеник се ухили самодоволно. Сърцето на Диниван трепна, когато видя лекторът да се усмихва глупаво в отговор. Ранесин не можеше да не знае, че Елиас всъщност обявява, че Божият пастир на земята има по-малко власт от всеки земен крал. Защо седеше така и не казваше нищо?
Лекторът бавно кимна, погледна през масата към Приратес, а след това за кратко и към херцог Бенигарис, новия господар на Набан, който малко нервно избърса мазнината от брадичката си с брокатения си ръкав. Пирът в навечерието на Хлафманса обикновено бе само религиозен и церемониален празник. Въпреки че Диниван знаеше, че Бенигарис е обречено създание на господаря на Приратес, Елиас, в този миг херцогът като че ли искаше повече церемониалност и по-малко стълкновения.
— Върховният крал и пратеникът му Приратес желаят само най-доброто на Майката Църква, ваше светейшество — пресипнало каза Бенигарис: не можа да издържи погледа на Ранесин, като че ли бе видял убийството на баща си, за което се приказваше, изобразено там. — Трябва да чуем онова, което казва Приратес. — И той отново се обърна към чинията си, където намери по-другарска компания.
— Ние обмисляме всичко, което иска да каже Приратес — спокойно отвърна лекторът. На масата отново се възцари тишина. Дебелият Велигис и другите уредници, които присъстваха, се върнаха към чиниите си, очевидно доволни, че стълкновението, от което толкова са се страхували, се е разминало.
Диниван сведе очи към остатъците от вечерята си. Младият свещеник, който висеше над рамото му, отново напълни чашата му с вода (тази вечер бе добре да избягва виното) и посегна да вземе купата му, но Диниван го спря с помахване. Беше по-добре да има нещо, върху което да се съсредоточи, дори и само за да избягва да гледа отровния като змия Приратес, който не се и опитваше да прикрие невъобразимото си удоволствие от това да обезпокои църковната йерархия.
Докато разсеяно отбутваше трошичките хляб с ножа си, Диниван се замисли колко неразделно са свързани великото и ежедневното. Този ултиматум от крал Елиас и отговорът на лектора можеше някой ден да станат случка с незабравимо значение, като онзи ден преди много години, когато лектор Ларексис Трети бе обявил лорд Сулис за еретик и вероотстъпник и го бе изпратил в изгнание. Но дори и тогава сигурно бе имало свещеници, които са почесвали носовете си или са гледали в тавана, или пък тихичко са се оплаквали от болящите си стави, докато са седели в самия център на историята — точно както сега самият той ровичкаше остатъците от вечерята си, а херцог Бенигарис се оригваше и отпускаше колана си. Хората винаги щяха да са такива — смесица от маймуна и ангел, и животинската им природа щеше да се дразни на ограниченията на цивилизацията дори и когато се стремяха към Небето или отиваха в Ада. Беше забавно, наистина… поне трябваше да бъде.
Докато уредник Велигис се опитваше да започне по-спокоен разговор за по време на вечеря, Диниван изведнъж почувства някакво странно трептене под пръстите си — масата се друсаше леко под ръцете му. Земетресение, бе първата му мисъл, но след това маслинените костилки в купата му започнаха бавно да се събират и да образуват руни пред смаяните му очи. Той изненадано вдигна поглед, но никой друг край масата не забелязваше нищо нередно. Велигис продължаваше да бърбори, пълното му лице блестеше от пот; останалите го наблюдаваха, като любезно се преструваха на заинтересовани.
Пъплейки като насекоми, остатъците в купата на Диниван се събраха и образуваха три подигравателни думи: „ПРАСЕ НА СВИТЪКА“. Отвратен, той вдигна поглед и срещна черните като на акула очи на Приратес. Алхимикът имаше вид на човек, който страшно се забавлява. Един от пръстите му се размахваше над покривката, все едно рисуваше в нематериалния въздух. После, докато Диниван гледаше, Приратес изведнъж размаха всичките си пръсти. Трохите и маслинените костилки в купичката на Диниван внезапно се пръснаха — каквито и сили да ги бяха свързвали, вече ги нямаше.
