Ръката на Диниван се вдигна автоматично към верижката, скрита под расото му, и усмивката на Приратес се разшири почти като на весело дете. Диниван усети как обичайният му оптимизъм се топи пред наглата самоувереност на червения свещеник. Изведнъж той осъзна колко тънка и чуплива тръстика е собственият му живот.
— Те не са, предполагам, истински опасни — бърбореше Велигис, — но това наистина е ужасяващ удар по достойнството на Майката Църква, как тези варвари се самозапалват, ужасяващ удар е — все едно карат Църквата да се осмели да ги спре! Това е нещо като заразна лудост и може би я носи лош вятър. Вече не излизам без кърпа пред носа и устата си…
— Но вероятно Огнените танцьори не са луди — тихо каза Приратес. — Може би сънищата им са по-… реални, отколкото ви се иска да повярвате.
— Това е… това е… — запелтечи Велигис, но Приратес не му обърна внимание: гнусно празните му очи все още бяха вперени в Диниван.
„Той вече не се страхува от никакви зверства — помисли Диниван. Осъзнаването на това бе като тежък товар. — Нищо не го задържа повече. Ужасното му любопитство се е превърнало в безогледен и неутолим глад“.
Това ли бе моментът, когато светът бе започнал да полудява? Когато Диниван и неговите другари Носители на свитъка бяха въвели Приратес в тайните си съвещания? Бяха отворили сърцата и ценните си архиви за младия свещеник, понеже уважаваха остротата на ума му, и дълго не видяха загнилото в центъра му.
А когато то не можеше вече да бъде сбъркано, го бяха прогонили… но като че ли прекалено късно. Много, много късно. Сега червената звезда на Приратес се изкачваше и сияеше все по-ярко, а тази на Диниван помръкваше.
Имаше ли още нещо, което би могъл да направи? Бе изпратил съобщения до двамата Пазители на свитъка, които все още бяха живи, Джарнауга и чирака на Укикук, въпреки че не бе получавал новини и от двамата от доста време. Освен това бе изпратил препоръки и инструкции и на други с добра вяра, като горската жена Гелое и малкия Тиамак в блатистия Вран. Бе довел принцеса Мириамел в безопасност до Санселан Ейдонитис и я бе накарал да разкаже историята си на лектора. Бе се погрижил за всички дървета така, както би пожелал Моргенес — всичко, което можеше да стори сега, бе да чака и да види какъв плод ще се роди…
Диниван отклони очи от тревожещия го поглед на Приратес и огледа цялата зала, като се опитваше да отбележи детайлите. Ако това щеше да бъде знаменита вечер, за добро или за зло, можеше все пак да се опита да запомни всичко, което успее. Може би някога в бъдеще — някое по-светло бъдеще от тези, които можеше да си представи в момента — той щеше да е старец, който стои над рамото на някой младеж и го поправя: „Не, това въобще не беше така! Аз бях там…“ Усмихна се и за миг забрави грижите си. Ех, че радостна мисъл — да преживее грижите на тези тъмни дни, да няма по-голяма отговорност от тази да дразни някой беден писач, който се мъчи да завърши възложената му работа!
Радостта изчезна внезапно, когато забеляза познато лице под сводестата врата, която водеше към кухните. Какво правеше Кадрах там? Бе в Санселан Ейдонитис от седмица и не можеше да има работа, която да го доведе близо до частните помещения на лектора, така че можеше само да шпионира гостите, които бяха на вечерята. Дали бе само любопитство, или Кадрах… Падреик… не изпитваше повика на някаква стара вярност? На противоречива вярност?
Още докато тези мисли проблясваха през главата на Диниван, монахът се плъзна назад в сянката и изчезна от поглед. Миг по-късно оттам мина един слуга с широк поднос, което безусловно показа, че Кадрах си е тръгнал.
Като че ли в контраст с объркването на Диниван лекторът внезапно се изправи от високия си стол начело на масата. Винаги любезното лице на Ранесин сега бе навъсено; сенките, хвърляни от ярката светлина на свещите, го караха да изглежда престарял и прегърбен от грижи.
Той махна на бърборещия Велигис да млъкне и бавно започна да говори; белокосата му глава изглеждаше далечна като покрита със сняг планина.
— Ние помислихме. Светът, за който говориш, Приратес, има някакъв определен смисъл. Неговата логика има тежест. Чували сме подобни неща от херцог Бенигарис и от честия му спътник Аспитис.
— Граф Аспитис — внезапно се намеси Бенигарис; широкото му лице бе зачервено от виното. — Граф. Крал Елиас го направи граф по мое желание. Като знак за приятелството му към Набан.
Фините черти на Ранесин се изкривиха от зле прикрито отвращение.
— Знаем, че си близък с Върховния крал, Бенигарис. Знаем и че ти управляваш Набан. Но сега си на нашата маса, в Божия дом — на моята маса — и ние ти заповядваме да мълчиш, докато най-висшият свещеник на Майката Църква свърши да говори.
Диниван се смая от ядосания тон на лектора — Ранесин обикновено бе най-милият човек на света, — но тази неочаквана сила го окуражи. Мустаците на Бенигарис потрепериха ядосано, но той посегна към чашата си с непохватността на засрамено дете.
