Сините очи на Ранесин сега се бяха спрели върху Приратес. Лекторът продължи с величавия тон, който използваше много рядко, но който звучеше съвсем естествено:
— Както вече казахме, светът, който ти, Елиас и Бенигарис проповядвате, има някакъв определен смисъл. Това е свят, в който алхимици и монарси решават съдбата не само на телесните форми на хората, но и на душите им, и където поданиците на краля подстрекават заблудените души да се изгарят за славата на фалшиви идоли, ако това подхожда на целите им. Един свят, където несигурността на невидимия Бог е заменена със сигурността на един черен горящ дух, който живее на тази земя, в сърцето на планина от лед.
При тези думи безкосмените вежди на Приратес подскочиха. Диниван изпита миг на студена наслада. Добре. Значи този човек все още можеше да бъде изненадан.
— Чуйте ме! — Гласът на Ранесин придоби сила, така че за момент изглеждаше като че ли не само стаята се е смълчала, но и целият свят с нея, все едно в този миг осветената от свещи маса бе на върха на Съзиданието. — Този свят — вашият свят, светът, който вие ни проповядвате с вашите лукави думи — не е светът на Майката Църква. Отдавна знаем за един тъмен ангел, който обикаля земята и чиято студена ръка се протяга, за да безпокои всички сърца в Остен Ард… но нашият бич е самият Архидявол, неумолимият враг на Божията светлина. Независимо дали вашият съюзник наистина е нашият Враг от безброй хилядолетия, или просто още един злостен поданик на тъмнината, Майката Църква винаги се е изправяла срещу подобните му… и винаги ще го прави.
Всички в стаята като че ли задържаха дъха си един безкраен миг.
— Ти не знаеш какво говориш, старче. — Гласът на Приратес приличаше на съскане. — Станал си немощен и умът ти изневерява…
Изненадващо, нито един от присъстващите не надигна глас в знак на протест или несъгласие. Всички се взираха в лектора с разширени очи. Ранесин се наведе напред над масата и спокойно посрещна ядния поглед на свещеника. Светлината като че ли помръкна и почти изчезна в цялата банкетна зала, като остави осветени само двамата, единия в алено, другия в бяло, а сенките им се проточваха, проточваха…
— Лъжи, омраза и скъперничество — меко каза лекторът. — Те са ни познати, вековни врагове. Няма значение под чий флаг крачат. — Той се изправи: слаба, бледа фигура, и вдигна ръка. Диниван отново почувства яростната, неконтролируема любов, която го бе накарала да приведе гърба си в преклонение пред тайната на божественото предназначение на Човека, да отдаде живота си в служба на този скромен и чудесен човек, както и на Църквата, която живееше в неговото тяло.
Със студена отмереност Ранесин нарисува знака на Дървото във въздуха пред себе си. Масата като че ли потрепери под ръката на Диниван; този път обаче той не можеше да повярва, че това е работа на алхимика.
— Ти отвори врати, които трябваше да останат затворени за вечни времена, Приратес — заяви лекторът. — Поради своята гордост и глупост вие с Върховния крал сте довели едно огромно зло в света, който вече и без това стенеше под тежък товар на страдание. Нашата Църква — моята Църква — ще се бори с вас за всяка душа, докато не дойде самият Ден на Отсъждането. Обявявам те за отлъчен, а с теб и крал Елиас, и освен това прогонвам от лоното на Майката Църква всички, които ви последват в тъмнина и заблуда. — Ръката му замахна надолу веднъж, втори път. — Дуос оненподенсис, феата ворум лексеран! Дуос оненподенсис, феата ворум лексеран!
Никаква гръмотевица или рог от висините не прозвуча след гръмовните думи на лектора — само далечните удари на камбаната на Клавес, която отмерваше часа. Приратес бавно се изправи, лицето му беше бледо като восък, устата му се бе изкривила в трепереща гримаса.
— Ти направи ужасна грешка — проскърца гласът му. — Ти си само един глупав старец и твоята велика Майка Църква е само детска играчка, направена от пергамент и лепило. — Той трепереше от гняв. — И много скоро ще й хвърлим факла. Воят, когато се подпали, ще е ужасен. Ти направи грешка.
Той се обърна и излезе решително от залата: токовете на ботушите му удряха в пода, одеждите му се развяваха като пламък. Диниван си помисли, че в отекващите стъпки на свещеника чува някаква ужасна прокоба за гибел, за огромен и последен пожар, който ще овъгли страниците на историята.
Мириамел пришиваше едно дървено копче на пелерината си. Някой потропа. Стресната, тя се смъкна от диванчето и пристъпи към вратата. Голите й крака замръзваха по студения под.
— Кой е?
— Отворете, прин… Отвори, Малахиас. Моля, отвори вратата.
Тя дръпна резето. В слабо осветения коридор стоеше Кадрах, потното му лице лъщеше. Той нахълта в стаята и затвори вратата с лакът толкова рязко, че Мириамел почувства полъха, когато тя мина покрай носа й.
— Да не си луд? — попита тя. — Не можеш да нахълтваш така!
— Моля ви, принцесо…
— Излизай! Веднага!
— Милейди… — Изненадващо Кадрах падна на колене. Обикновено червендалестото му лице бе пребледняло. — Трябва да избягаме от Санселан Ейдонитис. Тази вечер.
