— Ти си полудял! — Тонът й бе хладен. — За какво говориш? Да не си откраднал нещо? Не знам дали трябва да те защитавам повече и съвсем определено няма да бягам от…
Той я прекъсна:
— Не. Нищо не съм направил… или поне нищо лошо тази вечер. Опасността не е толкова за мен, колкото за вас. Но тази опасност е много голяма. Трябва да бягаме!
Няколко мига Мириамел не можа да измисли какво да каже. Кадрах наистина изглеждаше много изплашен — рязка промяна от обикновеното му невъзмутимо изражение.
— Моля ви, милейди — продължи той. — Знам, че не съм бил верен спътник, но съм направил и малко добро освен това. Моля ви, повярвайте ми този път. Вие сте в ужасна опасност!
— Опасност от какво?
— Приратес е тук.
Тя почувства да я залива вълна на облекчение. Първите думи на Кадрах все пак я бяха уплашили.
— Идиот. Знам това. Говорих с лектора вчера. Знам всичко за Приратес.
Монахът се изправи. Челюстта му бе решително стисната.
— Това е едно от най-глупавите неща, които сте казвали някога, принцесо. Знаете много малко за него и трябва да сте благодарна за това. Благодарна! — Той хвана ръката й.
— Спри! Как смееш! — Тя се опита да го зашлеви, но Кадрах се наведе настрани, без да я пуска. Бе изненадващо силен.
— В името на костите на свети Муирфат! Не бъди такава глупачка, Мириамел! — Той се наведе към нея и се втренчи в очите й. Не миришеше на вино. После изръмжа: — Ако трябва да се държа с теб като с дете, ще го направя! — Избута я назад, докато тя не седна на диванчето, и застана над нея, ядосан, но и изплашен. — Лекторът обяви Приратес и баща ти за отлъчени. Знаеш ли какво значи това?
— Да! — каза тя; гласът й почти се бе превърнал в крясък. — Радвам се!
— Но Приратес не се радва и ще се случи нещо лошо. Ще се случи много скоро. Не трябва да си тук, когато стане.
— Лошо? Какво искаш да кажеш? Приратес е сам в Санселан. Дойде само с половин дузина от пазачите на баща ми. Какво би могъл да направи?
— И ти казваш, че знаеш всичко за него! — Кадрах поклати глава от отвращение, а после започна да хвърля дрехите и малкото багаж на Мириамел в пътната й чанта. — Аз поне не искам да видя докъде ще стигне.
Смаяна, тя го наблюдава известно време. Кой беше този човек, който изглеждаше като Кадрах, но викаше и заповядваше, и я сграбчваше за ръката като някой престъпник?
— Няма да отида никъде, преди да съм поговорила с отец Диниван — най-после промълви тя. Малко от остротата бе изчезнала от гласа й.
— Чудесно — отвърна Кадрах. — Както искаш. Само се приготви за тръгване. Сигурен съм, че Диниван ще се съгласи с мен… ако въобще го намерим.
Тя с неохота се наведе да му помогне и попита:
— Само ми кажи следното: заклеваш ли се, че сме в опасност? И че не е заради нещо, което си направил ти?
Той спря. За първи път, откакто бе влязъл в стаята, странната му полуусмивка се появи пак — но изкриви лицето му в маска на отвратителна мъка.
— Всички сме правили неща, за които съжаляваме, Мириамел. Аз съм правил грешки, които са карали Бог да плаче на огромния си трон. — Той поклати глава, ядосан, че губи време в приказки. — Но тази опасност е истинска и много близка, а ние двамата не можем да направим нищо, за да я намалим. Следователно трябва да бягаме. Страхливците винаги оцеляват.
Като видя лицето му, на Мириамел изведнъж й се отщя да знае какво е направил Кадрах, та се мрази толкова много. Потрепери и седна да се обуе.
Санселан Ейдонитис изглеждаше странно пуст, дори и за късния вечерен час. Монасите се бяха събрали на групички в общите стаи, седяха и клюкарстваха тихо; само неколцина крачеха по коридорите със запалени свещи по някакви задачи. Освен тях коридорите бяха празни. Факлите горяха на пресекулки, като че ли обезпокоявани от неспирен вятър.
Мириамел и Кадрах вървяха по една рядко посещавана галерия на горните етажи, над стаите, в които отсядаха посещаващите административното и церемониално сърце на Божия дом духовници. Изведнъж монахът придърпа Мириамел към нишата на един прозорец.
— Остави свещта на пода и ела да погледнеш — тихичко каза той. Тя закрепи свещта в процепа между две плочки и се наведе напред. Студеният въздух я удари по лицето като шамар.
— Какво да гледам?
— Ето там, под нас. Виждаш ли онези мъже с факлите? — Той посочи през тесния прозорец. Мириамел се наведе и видя двайсетина мъже с брони и пелерини в двора. Носеха копия.
— Да — отговори тя бавно. Войниците не правеха нищо особено — топлеха ръцете си на огньове сред двора. — И какво?
— Те са от личната охрана на херцог Бенигарис — сериозно каза Кадрах. — Някой очаква проблеми тази нощ и ги очаква тук.
— Но нали на войниците не им се разрешава да носят оръжия в Санселан Ейдонитис! — Върховете на копията отразяваха светлината от огньовете като огнени езици.
— Но нали самият херцог Бенигарис гостува тук тази вечер, тъй като присъства на банкета на лектора.
— Защо не си е отишъл в Санселан Махистревис? — Тя отстъпи от прозореца и от студения вятър. — Не е много далеч.
— Отличен въпрос — отвърна Кадрах и на полускритото му в сянка лице заигра горчива усмивка. — Защо ли наистина?
