Херцог Исгримнур изпробва острия ръб на Квалнир с палеца си, кимна доволно и прибра бруса и буркана с мазнина в чантата си. Имаше нещо много успокояващо в това да си точи меча. Жалко, че трябваше да го остави тук. Той въздъхна и отново го уви в парцали, а след това го набута под сламеника си.
„Няма да стане да отида да видя лектора, като нося меч — помисли си той, без значение колко по-спокоен ме кара да се чувствам. Съмнявам се, че пазачите му ще го приемат любезно“.
Не че щеше да се види направо с лектора. Много невероятно беше да пуснат някакъв странен монах в стаята за сън на Пастира на Майката Църква, но покоите на Диниван бяха наблизо, а секретарят на лектора нямаше пазачи. Освен това Диниван познаваше Исгримнур и имаше високо мнение за него. Когато свещеникът разбереше кой в действителност е среднощният му посетител, щеше да го изслуша внимателно.
И все пак Исгримнур почувства как стомахът му се свива, както правеше винаги преди битка. Това беше и причината да извади меча си — Квалнир бе изваждан от ножницата само два пъти, откакто бе напуснал Наглимунд, и със сигурност не бе служил по начин, който можеше да изтъпи кованото му от дуори острие, но точенето му поне го разсейваше, когато чакането ставаше трудно. Имаше нещо във въздуха тази вечер, някакво гнусно очакване, което напомняше на Исгримнур за брега на Клоду преди Битката на Езерните земи.
Дори и крал Джон, какъвто кръвожаден ястреб си бе, се беше чувствал нервен през онази нощ, като знаеше, че десет хиляди тритинги чакат някъде в тъмнината зад постовите огньове и като знаеше още, че равнинците не са последователи на порядъчните сутрешни времена за започване на битките или други подобни конвенции на цивилизованото военно дело.
Престър Джон бе дошъл при огъня през онази нощ при младия си римърсгардски приятел (Исгримнур тогава още не бе наследил херцогството на баща си) за бокал вино и разговор. Докато си говореха, кралят бе точил прочутия си Блестящ гвоздей. Прекараха нощта заедно: малко нервно отначало, с много паузи да слушат за необикновени шумове, а после с увеличаващо се спокойствие — зората вече се приближаваше и ставаше все по-ясно, че тритингите не планират нощна атака.
Джон разказваше на Исгримнур истории за младостта си на Уоринстен (който описа като остров на изостанали и преследвани от суеверия дръвници) и за ранните си пътувания из Остен Ард. Исгримнур бе очарован от тези неочаквани подробности за младите години на краля — Престър Джон бе вече почти на петдесет и за младия римърсгардец все едно бе крал от началото на времето. Но когато го попита за легендарната му битка с червения червей Шуракай, Джон отпъди въпроса като досадна муха. Не бе съгласен и да обсъжда как е получил Блестящ гвоздей — каза, че тези приказки били разказвани твърде много и били станали досадни.
Сега, четиридесет години по-късно, в монашеската килия в Санселан Ейдонитис, Исгримнур си спомни за това и се усмихна. Нервното точене на Блестящ гвоздей бе най-близкото до нето подобно на страх — или поне притеснение от битка, което бе виждал у Джон.
Херцогът се намръщи. Сега, когато добрият старец вече две години лежеше в гроба, той самият се мотаеше без настроение — а имаше задачи за вършене, за доброто на кралството на Джон.
„Ако Бог пожелае, Диниван ще е моят глашатай. Той е умен мъж. Ще привлече лектор Ранесин на моя страна и заедно ще проследим Мириамел“.
Дръпна качулката ниско над челото си и отвори вратата, за да влезе светлина от коридора. После се върна да загаси свещта. Нямаше да е хубаво, ако се обърнеше върху сламеника му и запалеше всичко.
Кадрах ставаше все по-неспокоен. Чакаха в кабинета на Диниван от доста време: високо над тях камбаната на Клавес току-що бе отмерила единадесетия час.
— Той не идва, принцесо, а не знам къде са личните му стаи. Трябва да тръгваме.
Мириамел надзърташе в огромната зала за аудиенции на лектора през завесата в задната част на секретарския кабинет. Осветени само от една факла, изрисуваните фигури по високия таван като че ли плуваха в кална вода.
— Доколкото познавам Диниван, стаите му са близо до мястото, на което работи — каза тя. Разтревоженият тон на монаха я накара отново да почувства, че го превъзхожда малко. — Той ще се върне тук — нали е оставил всичките свещи да горят. Защо си толкова разтревожен?
Кадрах вдигна поглед от документите на Диниван, които изучаваше.
— Бях на банкета тази вечер. Видях лицето на Приратес. Той е човек, който не е свикнал да се разочарова.
— Откъде знаеш? И какво си правил на банкета?
— Правех, каквото беше необходимо. Държах си очите отворени.
Мириамел пусна завесата да се плъзне обратно на мястото си.
— Ти си пълен със скрити таланти, нали? Откъде се научи да отваряш врати без ключ, както направи с тази стая?
Кадрах я изгледа като ужилен.
