— Вие казахте, че искате да го видите, господарке. Вие настояхте да дойдем тук. Помислих си, че е по-добре да влезем вътре, отколкото да стоим в коридора и да чакаме да дойдат пазачите на лектора или пък някой от другите свещеници, който може да поиска да узнае какво правим в тази част на Санселан Ейдонитис.
— Взломаджия, шпионин, похитител — необичайни таланти за един монах.
— Може да ми се подигравате, ако искате, принцесо. — Той като че ли почти се засрами. — Не живея живота, който бих си избрал, или по-скоро, предполагам, изборите ми не са били добри. Но спестете ми гадните си забележки, докато не сме в безопасност някъде далеч.
Тя потъна в стола на Диниван, потърка студените си ръце и се взря в монаха с най-спокойния си поглед.
— Откъде си, Кадрах?
Той поклати глава.
— Не искам да говоря за такива неща. Все повече се съмнявам, че Диниван ще дойде. Трябва да тръгваме.
— Не. И ако не спреш да го повтаряш, ще изпищя. Тогава ще видим как пазачите на лектора ще преглътнат това, нали?
Кадрах надзърна в коридора, а после бързо отново затвори вратата. Въпреки студа подстриганата му коса висеше на потни кичури.
— Господарке, моля ви, умолявам ви, в името на собствения ви живот и безопасност, нека да тръгваме. Наближава полунощ и опасността се увеличава с всеки миг. Просто… ми повярвайте! — Сега вече изглеждаше наистина отчаян. — Не можем да чакаме повече…
— Грешиш. — Мириамел се наслаждаваше на предимството, което бе спечелила. Вдигна обутите си в ботуши крака на отрупаното с документи писалище на Диниван. — Мога да чакам и цяла нощ, ако трябва. — Опита се отново да погледне строго Кадрах, но той крачеше зад гърба й, извън полезрението й. — А и няма да тръгнем да бягаме посред нощ като идиоти, без да сме говорили с Диниван. Вярвам на него много повече, отколкото на теб.
— Както и би трябвало, предполагам — въздъхна Кадрах. После нарисува знака на Дървото във въздуха, вдигна една от тежките книги на Диниван и я стовари върху главата на принцесата. Тя падна безчувствена на килима. Като се проклинаше, Кадрах се наведе да я вдигне, но спря, защото чу гласове в коридора.
— Наистина трябва да си тръгваш — сънено каза лекторът. Седеше в широкото си легло, а в скута му лежеше отворено копие на „Ен семблис Ейдонитис“. — Ще почета малко. Наистина и ти би трябвало да си починеш, Диниван. Днес бе много напрегнат ден за всички.
Секретарят му, който изучаваше боядисаните квадратчета на стената, се обърна.
— Добре, но недейте да четете дълго, ваше светейшество.
— Няма. Очите ми се уморяват много бързо на светлина от свещи.
Диниван се взря за миг в стареца, а после импулсивно клекна, хвана дясната ръка на лектора и целуна иленитовия му пръстен.
— Благословен да сте, ваше светейшество.
Ранесин го погледна с разтревожена привързаност.
— Наистина май си се преуморил, скъпи приятелю. Държането ти е доста необикновено.
Диниван се изправи.
— Вие току-що отлъчихте Върховния крал, ваше светейшество. Това ни осигурява един наистина доста необикновен ден, нали?
Лекторът махна с ръка.
— Не че това ще направи нещо. Кралят и Приратес ще направят това, което пожелаят. Хората ще чакат да видят какво ще се случи. Елиас не е първият крал, който изпитва неодобрението на Майката Църква.
— Тогава защо да го правим? Защо да се изправяме срещу него?
Ранесин лукаво се вгледа в очите му.
— Ти говориш, като че ли това отлъчване не беше собствената ти най-лелеяна надежда. Ти от всички хора знаеш защо, Диниван: трябва да проговаряме, когато злото се покаже, независимо дали има надежда, или не. — Той затвори книгата. — Всъщност съм твърде уморен дори за да чета. Кажи ми истината Диниван. Има ли много надежда?
Свещеникът го погледна изненадано.
— Защо питате мен, ваше светейшество?
— Отново си наивен, сине мой. Зная, че има много неща, с които не тревожиш уморения старец. Също така знам, че има добри причини за дискретността ти. Но кажи ми, от собственото ти знание… има ли надежда?
— Винаги има надежда, ваше светейшество. Вие сте ме научили на това.
— А. — Усмивката на Ранесин бе странно доволна. Той се отпусна сред възглавниците.
Диниван се обърна към младия дякон, който дремеше до леглото на лектора:
— Внимавай да пуснеш резето, след като си тръгна. — Младежът се сепна и кимна. — И не пускай никого в покоите на господаря тази нощ.
— Няма, отче, няма.
— Добре. — Диниван пристъпи към тежката врата. — Лека нощ, ваше светейшество. Бог да е с вас.
— И с теб — отвърна Ранесин. Диниван тръгна към коридора и дяконът стана да залости вратата.
Коридорът бе съвсем слабо осветен. Диниван се озърна нетърпеливо и видя четиримата пазачи на лектора — стояха нащрек покрай потъналата в сенки стена, с мечове на кръста и с копия в покритите с броня ръце. Той въздъхна успокоен и тръгна към тях. Може би трябваше да накара още две двойки да се присъединят към тези. Нямаше да е сигурен за безопасността на лектора, докато Приратес не си тръгнеше за Хейхолт и предателят Бенигарис не си отидеше в херцогския замък.
