Потърка очи. Наистина бе много изморен, изцеден и оставен да съхне. Щеше само да спре да си вземе няколко неща от кабинета, а след това да си легне. Сутрешната служба бе само след няколко часа…
— Капитане — каза той на онзи, който носеше бялата кокарда, — мисля, че ще е по-добре, ако повикате… повикате… — Спря и се взря напрегнато в очите на пазача. Те блещукаха като върхове на карфици в дълбините на шлема му, но бяха спрели на някаква точка отвъд Диниван, както и очите на другарите му. Всички пазачи бяха неподвижни като статуи. Той докосна ръката на капитана — бе неподвижна като камък. — Капитане? В името на Усирис Ейдон, какво се е случило?
— Те не те виждат, нито те чуват.
Много познат дрезгав глас. Диниван се извъртя и видя проблясък на червено в дъното на коридора.
— Дяволе! Какво си направил!?
— Те спят — изсмя се Приратес. — На сутринта няма да си спомнят нищо. Как злодеите са се промъкнали покрай тях, за да убият лектора, ще остане загадка. Може би ще бъде определено от някои — например Огнените танцьори — като някакъв вид… черно чудо.
Отровен страх пропълзя към сърцето на Диниван.
— Няма да нараниш лектора!
— И кой ще ме спре? Ти ли? — Смехът на Приратес стана презрителен. — Можеш да опитваш каквото искаш, нищожество. Крещи, ако искаш — никой няма да чуе нищо от това, което става в този коридор, докато не си тръгна.
— Тогава аз самият ще те спра. — Диниван бръкна под одеждата си и извади Дървото, което висеше около врата му.
— О, Диниван, сгрешил си призванието си. — Алхимикът пристъпи напред, плешивата му глава лъсна на светлината от факлите. — Вместо като секретар на лектора, е трябвало да си потърсиш работа като собствения глупак на Господа. Не можеш да ме спреш. Нямаш представа за мъдростта, която съм открил, нито за силите, които владея.
Диниван не помръдна. Приратес идваше към него, токовете на ботушите му тракаха в коридора.
— Ако да продадеш безсмъртната си душа евтино е мъдрост, тогава се радвам, че нямам и капка от нея. — Страхът му растеше, но той се опита да запази гласа си спокоен.
Усмивката на Приратес, много наподобяваща озъбването на влечуго, се разшири.
— Това е грешката ви — на теб и на всички плахи глупци, които се наричат Носители на свитъка. Лигата на свитъка, ха! Клюкарско общество за хленчещи и увъртащи хора, които искат да минат за учени. А ти, Диниван, си най-лошият от всичките. Ти си продал собствената си душа за суеверия и успокоения. Вместо да отвориш очите си за тайните на безкрайността, ти си се скрил сред целувачите на пръстени и разни други подлизурковци.
Гняв изпълни Диниван и за миг прогони ужаса.
— Стой! — извика той и вдигна Дървото напред. То като че ли заблестя, все едно тлееше. — Няма да продължиш повече напред, слуга на зли господари, освен ако не ме убиеш преди това.
Очите на Приратес се разшириха от подигравателно удивление.
— Аа. Значи малкият свещеник имал зъби! Добре тогава, ще играем играта по твоите правила… и ще ти покажа малко от собствените ми зъби. — Той вдигна ръце над главата си. Алените му одежди се издуха, все едно през коридора премина порив на буен вятър. Факлите примигнаха в поставките си, а после изгаснаха.
— И запомни едно… — изсъска Приратес в тъмнината. — Сега аз командвам Думите на промяната! Не съм ничий слуга!
Дървото в ръката на Диниван проблесна по-ярко, но Приратес остана потопен в сянка. Гласът на алхимика се издигна — той запя на език, самите звуци на който караха ушите на Диниван да го болят и увиваха лента от агония около врата му.
— В името на Единия Бог… — извика Диниван, но песента на Приратес се издигаше победоносно и като че ли откъсваше думите на молитвата от гърлото му още преди да ги е изговорил. Диниван се задави. — В името на… — Гласът му секна. В сенките пред него песента на Приратес се бе превърнала в ръмжаща и задъхана пародия на реч, а самият алхимик претърпяваше някаква агонизираща трансформация.
Там, където бе стоял Приратес, сега се поклащаше една извиваща се, безформена сянка, която се гърчеше в усукани кръгове — те ставаха все по-големи и по-големи; дори и звездната светлина изчезна и коридорът потъна в непрогледна тъмнина. Дробовете на алхимика пухтяха като ковашко духало. Умъртвяващ древен студ изпълни коридора с невиждана слана.
Диниван се хвърли напред с гневен крясък, макар и обзет от ужас — опита се да удари невидимото нещо със свещеното Дърво, но вместо това се оказа хванат като кукла от някакъв силен, но все пак страховито безтелесен израстък. Двамата се бореха, невидими в замръзващата тъмнина. Диниван се задъха: усети нещо да си пробива път през ужасените му мисли, драскаше в главата му с пламтящи пръсти и се опитваше да отвори същността на ума му като буркан със сладко. Той се съпротивляваше с цялата си сила, бореше се да задържи образа на Ейдон в примигващите си мисли; стори му се, че чува нещото, което го държеше, да охка от болка.
Сянката като че ли ставаше все по-материална. Хватката й се стегна в чудовищен, чупещ кости юмрук от желе и олово. Кисел студен дъх подухна покрай брадичката му като целувката на кошмар.
