— В името на Бог… и на Свитъка… — изстена Диниван. Животинските звуци и ужасното тежко дишане започнаха да избледняват. Ангели от болезнена, изгаряща светлина изпълниха главата му — танцуваха, за да посрещнат тъмнината, и заглушаваха гласа му с мълчаливата си песен.
Кадрах извлече отпуснатото тяло на Мириамел в коридора, като мълвеше панически молби и клетви към най-различни светци, богове и демони. Единствената светлина бе бледото синьо на звездите, което се процеждаше през прозорците високо над главата му, но бе трудно да не се види сгърченият на пода свещеник. Също толкова невъзможно му бе да не обърне внимание на виковете и писъците, които идваха от стаята на лектора в дъното на коридора — дебелата дървена врата лежеше нацепена на трески по целия под.
Писъците спряха — свършиха с протяжен отчаян вопъл, който се стопи до клокочещ съсък. Кадрах потрепери от ужас, наведе се, вдигна принцесата и я преметна през рамо, после несръчно приклекна, за да вдигне и багажа им. Изправи се и се заклатушка към другия край на коридора.
Зад ъгъла коридорът се разширяваше, но и там факлите бяха угасени. Той като че ли видя тъмните фигури на бронирани мъже, които стояха на стража, но те бяха неподвижни като статуи. Спокойни стъпки на обути в ботуши крака отекнаха в сводестата зала зад него. Кадрах забърза напред, като проклинаше хлъзгавите плочки.
Коридорът завиваше още един път и излизаше в огромното преддверие. Докато притичваше под свода, Кадрах ненадейно се блъсна в нещо непоклатимо като стена от адамант, въпреки че не се виждаше нищо, освен въздух. Зашеметен, той залитна и се строполи. Мириамел се плъзна от рамото му на твърдия под.
Звукът от приближаващи стъпки се усили. Кадрах посегна напред в пристъп на паника, но срещна неестествена стена, нещо невидимо, но и неподдаващо. По-прозрачно от кристал, то показваше ясно всеки детайл на осветената от факли зала от другата страна.
— А, моля те, не му позволявай да я хваща — промърмори монахът, като драскаше с отчаяни пръсти, търсейки някакъв процеп в невидимата бариера. — Моля те!
Търсенето му бе напразно. В стената нямаше никаква пролука.
Кадрах коленичи пред вратата, главата му бавно се наведе към гърдите. Приближаващите се стъпки ставаха все по-силни. Неподвижният монах приличаше на осъден на смърт, който чака пред дръвника на палача. Изведнъж той вдигна глава и изсъска:
— Чакай! Мисли, идиот такъв, мисли! — Разтърси глава и си пое дълбоко дъх, вдигна ръка с дланта напред към преградата и изрече само една тиха дума. Полъх на студен въздух мина покрай него и разлюля гоблените във входната зала. Бариерата вече я нямаше.
Той повлече Мириамел и я придърпа в една от арките в голямата зала. Двамата се скриха точно когато облеченият в червено Приратес се появи на вратата, където бе стояла невидимата преграда. Глухи разтревожени викове започваха да се чуват откъм коридорите.
Червеният свещеник спря, като че ли изненадан от изчезването на бариерата си. Въпреки това се обърна и направи някакъв жест в посоката, от която бе дошъл, все едно да забърше каквито следи от работата му можеше да са останали.
Гласът му изгърмя и отекна по коридорите във всички посоки:
— Убийство! — извика той. — Убийци в Божия дом! — Докато ехото замираше, се усмихна за миг и тръгна към стаите, в които бе отседнал като гост на лектора.
После, пронизан сякаш от някаква мисъл, спря внезапно под свода и се обърна, за да огледа залата. Вдигна ръка още веднъж, пръстите му се засгъваха един по един. Една от факлите изпусна искри, а после изплю език от пламък, който подскочи до редицата гоблени на стената. Древните тъкани пламнаха, огънят заблиза нагоре към огромните колони по тавана и се разпростря светкавично от стена на стена. В коридора от другата страна разцъфтяваха още огньове.
Алхимикът се ухили.
— Човек трябва да отдава на поличбите това, което заслужават — каза той на някой, който не бе там, а след това си тръгна. Подсмиваше се. Объркани и изплашени гласове вече изпълваха безкрайните коридори на Санселан Ейдонитис.
Херцог Исгримнур се поздрави, задето бе взел свещ. Коридорът бе черен като катран. Къде бяха стражите? Защо не бяха запалени факлите?
Какъвто и да бе проблемът, Санселан се събуждаше. Той чу някой да вика, че имало убийство, и сърцето му затупа бързо; викът бе последван от други, по-отдалечени. Няколко мига херцогът обмисляше дали да не се върне в малката си стаичка, но реши, че объркването може и да е добре дошло. Каквато и да бе истинската причина за тревогата (а той се съмняваше, че наистина е убийство), тя можеше да означава, че ще успее да намери секретаря на лектора без досадните въпроси на пазачите.
Свещта хвърляше високата сянка на Исгримнур по стените на огромната входна зала. Докато разтревожените викове се приближаваха, той се чудеше накъде ще е най-добре да тръгне. Избра коридора, който изглеждаше най-вероятен.
Малко след втория му завой се озова в широка галерия. Една облечена в расо фигура лежеше просната на пода под невъзмутимите погледи на неколцина въоръжени пазачи.
