„Да не би да са статуи? — зачуди се той. — Но, проклет да съм, статуите не изглеждат така. Ето, онзи се е навел, като че е прошепвал нещо на другия. — Той се вгледа в невиждащите очи, които блестяха под шлемовете, и настръхна. — Ейдон да ни предпази! Черна магия!“
За свое отчаяние позна човека на пода в мига, в който го обърна. Лицето на Диниван беше синкаво. Тънки струйки кръв бяха протекли от ушите му и бяха засъхнали на бузите му като червени сълзи. Тялото му като че ли бе торба с начупени клонки.
— Елисия, Божия майко, какво е станало? — простена херцогът.
Очите на Диниван трепнаха и се отвориха и Исгримнур така се стресна, че почти изпусна главата на свещеника на плочките. Блуждаещият поглед на Диниван се спря върху него. Можеше и да е от свещта, която трепереше в ръката на Исгримнур, но очите на свещеника като че ли горяха със странна искра. Какъвто и да бе случаят, Исгримнур разбра, че това не е искра, която ще пламти дълго.
— Лекторът… — издиша Диниван. Исгримнур се наведе по-близо. — Погрижи… се… за… лектора.
— Диниван, това съм аз, херцог Исгримнур. Дойдох да търся Мириамел.
— Лекторът — упорито повтори свещеникът с окървавените си устни. Исгримнур се поизправи.
— Добре. — Огледа се безпомощно за нещо, което да подложи под главата на свещеника, но не можа да намери нищо. Пусна Диниван, стана и тръгна по коридора. Не можеше да има съмнение за това коя стая е на лектора — вратата бе на парчета и дори мраморът около нея бе изгорен и натрошен. Имаше още по-малко съмнение за съдбата на лектор Ранесин. Исгримнур хвърли един поглед на разрушената стая, а после се обърна и бързо избяга в коридора. Кръв бе размазана по стените като от огромна четка. Обезобразените трупове на водача на Майката Църква и на младия му прислужник вече изобщо не приличаха на човешки — не им бе спестено нито едно унижение. Дори и старото войнишко сърце на Исгримнур трепна при гледката на толкова много кръв.
Херцогът се върна при Диниван. Около него пращяха пламъци, но той реши да не им обръща внимание поне за малко. Времето за мислене за бягство още не бе дошло. Исгримнур хвана студената ръка на Диниван и каза:
— Лекторът е мъртъв. Можеш ли да ми помогнеш да намеря принцеса Мириамел?
Свещеникът дишаше накъсано. Светлината в очите му потъмняваше.
— Тя е… тук — бавно каза той. — Под името… Малахиас. Питай отговорника за стаите… — Той се мъчеше да си поеме дъх. — Заведи я… в… Кванитупул… в „Бокалът на Пелипа“. Тиамак е… там.
Очите на Исгримнур се напълниха със сълзи. Този човек вече трябваше да е мъртъв. Нямаше какво да го държи жив, освен волята му.
— Ще я намеря — каза той. — С мен ще е в безопасност.
Диниван изведнъж като че ли го позна.
— Кажи на Джосуа — изпъшка той, — че се страхувам от… лъжливи пратеници.
— Какво значи това? — попита Исгримнур, но Диниван не отговори. Другата му ръка пълзеше по гърдите му като умиращ паяк и подръпваше безпомощно яката на расото му. Исгримнур внимателно вдигна свещеното Дърво на Диниван и го положи на гърдите му, но свещеникът поклати леко глава — все така се мъчеше да бръкне под расото си. Исгримнур го разкопча и извади златен медальон — свитък и перо — на верижка. Тя се скъса, когато я дръпна, и се нагъна по врата на Диниван като малка лъскава змия.
— Дай го… на Тиамак — изстърга гласът на Диниван. Исгримнур едва го чуваше през шума от приближаващи гласове и пукота на пламъците. Пъхна медальона в джоба на монашеското си расо, а след това вдигна поглед, стреснат от внезапно движение наблизо. Един от неподвижните пазачи, осветен от пулсиращото огнено зарево, се поклащаше. Миг по-късно той падна с трясък, а шлемът му се търкулна по плочките. Падналият войник изстена.
Когато Исгримнур отново погледна Диниван, светлината бе избягала от очите му.
Тъмнината в абатството бе пълна, а тишината се нарушаваше единствено от накъсаното дишане на Саймън. После Скоди проговори отново; гласът й вече не бе шептящо сладък:
— Стани.
Като че ли някаква сила го дръпна, някакъв натиск, който бе нежен като паяжина, но здрав като желязо. Мускулите му се опънаха против волята му. Той се възпротиви. Допреди малко се бе борил да се изправи, а сега вече се напрягаше да лежи неподвижно.
— Защо се бориш срещу мен? — кисело попита Скоди. Ледената й ръка се плъзна по гърдите му и продължи надолу по настръхналата кожа на корема му. Той потрепери, контролът над крайниците му се изплъзна и волята на момичето се стегна около него като юмрук. Мощно, но неусетно дръпване го изправи на крака. Той се залюля в тъмнината, неспособен да запази равновесие. Скоди затананика монотонно. — Ще им дадем меча, черния меч… ах, ще получим толкова хубави подаръци…
— Къде… са… приятелите ми? — изкряка Саймън.
— Тихо, глупчо. Излез на двора.
Той се запрепъва безпомощно през тъмната стая, блъскаше глезените си в невидими препятствия и се клатушкаше като несръчно управлявана кукла.
