— Ето — каза Скоди. Предната врата на абатството се отвори на скърцащите си панти и стаята се изпълни със злобна червеникава светлина. Тя се изправи на прага, почти бялата й коса трептеше от вихрещия се вятър. — Ела, Саймън. Ех, каква нощ! Дива нощ.
Големият огън в двора гореше дори още по-ярко, отколкото когато бяха пристигнали — огнен фар, който стигаше чак до покрива и изпращаше червено успокоение към напуканите стени на абатството. И малките, и големите деца на Скоди заедно го подхранваха с какво ли не: счупени столове и парчета разбита покъщнина, както и с дърва от заобикалящата ги гора, които горяха с безкрайно съскане и вдигаха пара. Всъщност децата като че ли ревностно хвърляха вътре всичко, което можеха да намерят, без да ги е грижа доколко е подходящо — камъни и животински кости, счупени глинени съдове и парченца цветно стъкло от изпочупените витражи на абатството. Когато пламъците избумтяваха и подскачаха от надигащия се вятър, очите на децата отразяваха светлината и блестяха като жълтите очи на лисици.
Саймън излезе олюлявайки се на двора; Скоди го следваше. Пронизителен вой раздра нощта — окаян и самотен звук. Бавно като костенурка на слънце, Саймън извъртя глава към зеленоокия звяр, приклекнал на върха на хълма. Усети прилив на надежда, когато вълчицата вдигна муцуна и проплака отново.
— Куантака! — извика той; името се отрони някак странно от вдървената му челюст и отпуснатите му устни. Вълчицата не се приближи, а зави отново — толкова ясен вик на страх и тревога, все едно бе изговорен на човешки език.
— Гадно животно — каза Скоди с отвращение. — Детеядец, който вика по луната. Няма да се приближиш до къщата на Скоди. Няма да развалиш магията ми. — Тя се вгледа остро в зелените очи и воят на Куантака се превърна в скимтене от болка. Миг по-късно вълчицата се обърна и изчезна от възвишението. Саймън изруга наум и отново се опита да се освободи, но все още бе безпомощен като котенце, хванато за врата. Като че ли само главата му си бе негова и всяко движение бе болезнено трудно. Той се огледа бавно, търсеше Бинабик и Слудиг — и изведнъж спря.
Приятелите му лежаха безпомощно на замръзналата земя до изронения хоросан на предната стена на абатството. Сълзите на Саймън замръзнаха в боцкащ лед на брадичката му. Внезапно някой дръпна главата му пак напред и той направи още една неохотна стъпка към огъня.
— Стой — каза Скоди. Широката й бяла нощница изплющя на вятъра. Краката й бяха голи. — Не те искам твърде близо. Може да се изгориш и това ще те развали. Стой тук. — Тя посочи с пълната си ръка на две крачки встрани и като че ли бе продължение на ръката й, Саймън усети, че пристъпва бавно през размекващата се кал натам.
— Врен! — извика Скоди. Като че ли бе обхваната от маниакално добро настроение. — Къде е въжето? Къде си и ти?
Тъмнокосото момче се появи на вратата на абатството.
— Тук съм, Скоди.
— Завържи красивите му китки.
Врен забърза напред, като се плъзгаше по заледената земя. Хвана отпуснатите ръце на Саймън и ги дръпна зад гърба му, после сръчно ги уви с въже.
— Защо, Врен? — изхърка Саймън. — Ние бяхме добри с теб.
Момчето хирка не му обърна внимание и здраво затегна възлите. Когато свърши, постави малките си ръце на плещите на Саймън и го побутна към мястото, на което присвити лежаха Бинабик и Слудиг.
Ръцете им бяха вързани зад гърба, също като ръцете на Саймън. Очите на Бинабик се извърнаха, за да срещнат тези на Саймън, бялото им проблесна в обсипания с огнени сенки двор. Слудиг дишаше, но бе в безсъзнание; на русата му брада бе замръзнала струйка слюнка.
— Приятелю Саймън — изпъшка Бинабик: изговаряше всяка дума с усилие. Дребосъкът си пое дъх, сякаш искаше да каже още нещо, но вместо това млъкна отново.
В двора отсреща Скоди се бе навела и рисуваше кръг в топящия се сняг — ръсеше червеникав прах от шепата си. Когато свърши, започна да дълбае руни в калната земя. Беше изплезила език като прилежно дете. Врен стоеше малко встрани от Скоди и въртеше глава от нея към Саймън и обратно; на лицето му не се четяха други емоции, освен някаква животинска бдителност.
Свършили да подхранват огъня, децата се бяха скупчили до стената на абатството. Едно от най-малките момиченца седеше на земята по тъничка риза и хълцаше тихичко; едно по-голямо момче го потупваше механично по главата по начин, който като че ли трябваше да го успокои. Всички наблюдаваха движенията на Скоди с удивено внимание. Вятърът бе раздухал огъня до вълниста колона, която оцветяваше сериозните им малки личица в яркочервено.
— А сега, къде е Хонса? — извика Скоди и притисна нощницата си по-близо до тялото си. — Хонса!?
