— Аз ще я доведа, Скоди — каза Врен, плъзна се в сенките при ъгъла на абатството и изчезна. След секунди се върна с едно чернокосо момиче хирка, година или две по-голямо от него. Между тях се люлееше тежка кошница — удряше се и подскачаше по неравната земя, докато не я оставиха на земята пред подутите крака на Скоди. След това изтичаха при групата гледащи деца. Врен се намести пред тях, измъкна нож от колана си и нервно започна да разплита въжето, което му бе останало. Саймън усещаше напрежението на момчето през целия двор. Зачуди се мудно каква ли може да е причината за него.
Скоди бръкна в кошницата и извади един череп — долната му челюст висеше на няколко парчета изсъхнала плът, така че безокото лице като че ли бе зяпнало от изненада. Саймън чак сега забеляза, че в препълнената кошница има много черепи. Изведнъж разбра какво се е случило с родителите на всички тези деца. Безчувственото му тяло започна да трепери конвулсивно, но той усещаше това само едва-едва, все едно се случваше на някой друг, и то много далече. Тъмноокият Врен ръчкаше края на въжето с блестящия си нож, чертите му бяха замръзнали в някаква разсеяна навъсеност. Със свито сърце Саймън си спомни как Скоди бе казала, че освен другите си задължения Врен още коли и готви вместо нея.
Скоди вдигна черепа пред себе си. Странно хубавото й лице бе съсредоточено — като на учен, който разучава таблица с формули от висшата математика. Тя се поклащаше от една страна на друга, като лодка при силен вятър, а нощницата й плющеше. Започна да пее с високия си, детски глас:
— В една дупка, в една дупка,
в земята, в една дупка, където мокроносата къртица
пее песен за студен камък и за кал и кокал сив,
тиха песен в таз студена тъмна нощ,
докато копае в дълбините, дето червеи пълзят
и всички мъртви спят, очите им са пълни с пръст,
където бръмбарите снасят малки бели яйчица,
където черните крачка правят хръц, хръц, хръц, хръц, хръц,
където тъмното покрива всичко като шапка,
да, срама им то покрива, както имената,
имената на мъртвите, тях вече ги няма, вече са избягали,
празни ветрове, празни глави.
Отгоре тревата расте, расте в камънака,
незасети полета лежат.
Всичко, което са познавали, го няма
и те ридаят и плачат в съня си,
без очи са, но плачат и викат загубено,
в тъмнината се мятат, под лишеи, мъх и трева,
в дълбините на гроба ни господар, ни слуга
няма вече лице, нито слава, няма нужда от чест и от име,
ала те искат, жадуват да дойдат и гледат през дупките
към светлината отгоре и макар да проклинат
жестоката земна любов
и мира, пропилян в ъв живота, и да мислят за мъки и грижи,
за умрели деца и съпрузи,
и за всички тревоги, от които са страдали,
за ужасни уроци, все така ненаучени,
пак копнеят да дойдат, да дойдат, да дойдат,
пак копнеят да дойдат.
О, елате!
В една дупка, в земята, под старите гробища,
дето и кожа, и кости, и кръв стават лепкава кал
и светът е изгнил и им пее…
Песента на Скоди продължаваше още и още, въртеше се като черен водовъртеж в обрасло с водорасли езеро. Саймън усети, че потъва заедно с нея, дърпан от настойчивия й ритъм. Пламъците, студените звезди и блестящите очи на децата се размазаха в линии от светлина, а сърцето му се завъртя надолу в тъмнината. Умът му не можеше да усети никаква връзка с окованото му тяло, нито с действията на хората около него. Някакъв блед съсък, някакъв идиотски шум изпълни мислите му. Размазани фигури се придвижваха през заснежения двор, маловажни като мравки.
