Една от фигурите взе нещо обло и светло и го метна в огъня, после хвърли и шепа прах. Облак ален дим изригна в небето и забули всичко. Когато се разсея, огънят продължаваше да гори пак толкова ярко, колкото и преди, но някаква по-тежка тъмнина като че ли се бе настанила над двора. Червената светлина, която обливаше сградите, бе станала по-убита, стара като залеза на умиращ свят. Вятърът бе утихнал и някакъв по-дълбок студ пролази по земите на абатството. Въпреки че тялото му вече не беше изцяло негово, Саймън все пак усети силния мраз, който проникваше направо в костите му.
— Ела, лейди Сребърна маска! — извика най-голямата от фигурите. — Говори с мен, лорд Червени очи! Искам да търгувам с вас! Имам едно красиво нещо, което ще ви хареса!
Вятърът все така не духаше, но огънят започна да се люшка, разрастваше се и трепереше като някакво огромно животно, което се бори в чувал. Студът се засили. Звездите избледняха. Сенчеста уста и две празни черни петна за очи се оформиха в пламъците.
— Имам подарък за вас! — ликуващо извика голямата фигура. Саймън, оставил се на течението, си спомни, че се казва Скоди. Някои от децата плачеха.
Лицето в огъня се разкриви. Нисък ръмжащ рев се разля от прозяващата се черна уста — бавен и дълбок като скърцането на корените на планина. Дори и да имаше някакви думи в този рев, те бяха неразличими. Миг по-късно чертите започнаха да трептят и да избледняват.
— Остани! Защо си тръгваш? — извика Скоди, огледа се бясно и запляска с големите си ръце; въодушевлението й се бе изпарило. — Мечът! — изписка тя към децата. — Спрете да плачете, глупави говеда такива! Къде е мечът? Врен!
— Вътре е, Скоди — отвърна момчето. Държеше едно от по-малките деца в скута си. Въпреки замаяността си (или може би точно заради нея) Саймън забеляза, че кльощавите ръце на Врен са голи под парцаливото палто.
— Донеси го, глупак такъв! — извика Скоди. Подскачаше като танцуващо от ярост морско чудовище. Лицето й бе едва различимо сред пламъците. — Донеси го!
Врен бързо се изправи. Детето се плъзна на земята от скута му и присъедини риданията си към общата какофония. Врен изтича в къщата, а Скоди отново се обърна към издигащите се пламъци.
— Върни се, върни се — убеждаваше тя изчезващото лице, — имам подарък за вас, господари!
Хватката на Скоди като че ли се поотпусна и Саймън почувства, че се плъзва обратно в тялото си — любопитно чувство, като да навлечеш плащ от леко гъделичкащи пера.
Врен се появи на вратата, бледото му лице бе сериозно.
— Много е тежък — обади се той. — Хонса, Ендий, и вие, другите, елате! Елате да ми помогнете! — Няколко от децата тръгнаха през снега към абатството като редичка гъсенца; поглеждаха през рамо към ръмжащия огън и жестикулиращата Скоди.
Скоди се обърна — кръглите й бузи бяха почервенели, розовите й устни трепереха.
— Врен! Донеси ми меча, мързеливец такъв! Бързо!
— Тежък е, Скоди, тежък е като камък! — викна той.
Скоди внезапно обърна лудите си очи към Саймън.
— Това е твоят меч, нали? — Лицето бе изчезнало от пламъците, но звездите, бледи като топки лед, все още блещукаха едва-едва в нощното небе; огънят все още танцуваше, недокоснат от вятър. — Ти знаеш как да го вдигнеш, нали? — Погледът й бе почти непоносим.
Саймън не каза нищо — с всички сили се бореше да не се раздрънка като пияница, да не разпилее пред тези неустоими очи всяка мисъл, която бе имал някога.
— Трябва да им го дам! — изсъска тя. — Те го търсят, знам! Сънищата ми казаха, че е така. Те ще ме направят… сила! — Тя започна да се смее с момичешки смях, който го уплаши толкова, колкото и всичко, което се бе случило досега. — О, красиви Саймън, каква дива нощ! Отиди и ми донеси твоя черен меч. — Тя се обърна и извика към празния вход. — Врен! Ела му развържи ръцете!
Врен изскочи на двора. Озърташе се злобно.
— Не! — изкрещя той. — Той е лош! Той ще избяга! Ще ти направи нещо лошо!
Лицето на Скоди застина в неприятна маска.
— Прави каквото ти казвам, Врен. Развържи го.
Момчето тръгна към тях с големи крачки, вдървено от гняв, в очите му имаше сълзи. Грубо дръпна ръцете на Саймън зад гърба му и заби острието на ножа между вървите. Дишаше тежко, докато ги прерязваше. Щом свърши, се обърна и се втурна към абатството.
Саймън се изправи и бавно разтри китките си. Помисли си дали просто да не избяга. Скоди му бе обърнала гръб и тананикаше умолително на огъня. Той хвърли поглед към Бинабик и Слудиг. Римърсгардецът все още лежеше, без да помръдва, но тролът се мъчеше да се освободи.
— Вземи… вземи меча и бягай, приятелю Саймън! — прошепна Бинабик. — Ние ще избягаме… някак си…
Гласът на Скоди преряза тъмнината:
— Мечът! — Саймън усети, че безпомощно се извръща от приятеля си, лишен от всяка възможност за съпротива. Тръгна към абатството, все едно побутван от невидима ръка.
Вътре децата все още безуспешно дърпаха Трън. Когато Саймън влезе, Врен го изгледа навъсено, но се отдръпна от пътя му. Саймън коленичи пред меча и разви кожите, в които беше загънат. Ръцете му бяха странно нечувствителни.
