Светлината от огъня, която се плискаше през вратата, оцвети черното острие на Трън с лента от блестящо червено. Мечът се разтресе под пръстите му по начин, който не бе усещал досега — потреперване почти като от глад или очакване. За първи път Саймън почувства Трън като нещо отвратително чуждо, но не можеше да го пусне, както не можеше и да избяга. Повдигна го. Мечът не беше болезнено тежък, както бе понякога, но все пак имаше някаква странна тежест — все едно го изваждаше от тинята на дъното на някое езеро.
Усети, че го дърпат към вратата. Някак си, въпреки че не го виждаше, Скоди все пак можеше да го мести като сламена кукла. Той се остави да бъде извлечен навън, на осветения в червено двор.
— Ела тук, Саймън — каза тя и разпери ръце като любеща майка. — Ела застани в кръга с мен.
— Той има меч! — изпищя Врен от вратата. — Ще те убие!
Скоди се изсмя презрително:
— Няма. Скоди е силна. Освен това той е новата ми играчка. Той ме харесва, нали? — Тя протегна ръката си към Саймън. Трън като че ли се бе издул, пълен с някакъв ужасен, муден живот. — Не стъпвай върху кръга — каза тя закачливо, все едно играеха някаква игра, сграбчи Саймън за ръката и го придърпа към себе си, като му помогна да повдигне натежалия си крак над кръга от червеникав прах. — Сега те ще могат да видят меча! — Тя сияеше, доволна от успеха си. Едната й топла розова ръка сграбчи неговата върху дръжката на Трън, а другата се уви около врата му и го придърпа към меките й гърди и отпуснатия корем. Горещината от огъня го разтапяше като восък; тялото на Скоди до неговото бе като задушаващ трескав сън. Той бе с половин глава по-висок от нея, но нямаше сила да й противостои, все едно беше бебе. Що за вещица бе това момиче?
Скоди започна да крещи пронизително и чертите на лицето отново започнаха да се появяват в огъня. През сълзите, които горещината изкарваше от очите му, Саймън видя черната уста да се отваря и затваря. Студено ужасяващо присъствие се спусна над тях — търсещо, търсещо, душещо за тях с хищническо търпение.
Гласът изръмжа. Този път Саймън можа да чуе реч, непознати думи, от които чак го заболяха зъбите.
Скоди зяпна и викна възбудено:
— Това е един от най-висшите слуги на лорд Червени очи, точно както се надявах! Погледнете, господине, погледнете! Подаръкът, който искате! — Тя накара Саймън да вдигне Трън, а после се вгледа нетърпеливо в сенчестия силует, който се движеше в пламъците. Силуетът проговори отново и въодушевената й усмивка помръкна. — То не ме разбира — прошепна тя под ухото на Саймън с непринудената интимност на любовница. — Не може да намери правилния път. Страхувах се от това. Само моята магия не е достатъчно силна. Трябва да направя нещо, което не исках да правя! — Тя се обърна и викна: — Врен! Трябва ни кръв! Вземи купичката и донеси малко от кръвта на високия.
Саймън се опита да извика, но не можа. Горещината в кръга развяваше чудесните коси на Скоди като струйки блед дим. Очите й изглеждаха плоски и нечовешки като глинени чирепи.
— Кръв, Врен!
Момчето се изправи над Слудиг: в едната си ръка държеше пръстена купа, в другата — ножа: острието изглеждаше огромно в малките пръсти на Врен. Момчето се обърна, за да погледне Скоди, без да обръща внимание на Бинабик, който се гърчеше до Слудиг.
— Точно така, големия! — извика Скоди. — Искам да запазя малкия! Побързай, Врен, глупава катеричке, трябва ми кръв за огъня! Пратеникът ще си отиде!
Врен вдигна ножа.
— И я донеси внимателно! — извика Скоди. — Не разливай и капка в кръга. Знаеш как се нарояват малките, когато се произнасят магии, знаеш колко са гладни.
Момчето хирка изведнъж се извъртя и закрачи към Скоди и Саймън. Лицето му бе разкривено от гняв и страх.
— Не! — изкрещя той. За миг Саймън изпита прилив на надежда, тъй като си помисли, че момчето иска да нападне Скоди. — Не! — изписка отново Врен: размахваше ножа и от очите му бликнаха сълзи. — Защо ги пазиш? Защо пазиш него!? — Той мушна с ножа към Саймън. — Той е твърде стар, Скоди! Той е лош! Не е като мен!
— Какво правиш, Врен? — Скоди присви очи от тревога, когато момчето подскочи към кръга. Острието се издигна и блесна в червено. Саймън се опита да се дръпне, но бе хванат в ръка от камък.
— Не може да харесваш него! — кресна Врен. Саймън изпъшка и успя да се отмести точно толкова, колкото острието, насочено към ребрата му, да го пропусне и вместо това да пореже гърба му. Прониза го студена сребриста болка. Нещо в огъня измуча като бик, а след това тъмнината се спусна над Саймън и закри бледите звезди.
Еолаир я бе оставил сама, докато се върне през огромната врата и донесе друга лампа.
Докато чакаше завръщането на графа на Над Мулах, Мейгуин се взираше щастливо надолу към огромния каменен град. Огромен товар се бе смъкнал от плещите й. Ето го града на ситите, отдавнашните съюзници на Хернистир. Тя го бе намерила! От известно време Мейгуин бе започнала да се мисли за толкова луда, за колкото я мислеха Еолаир и останалите, но ето, беше го открила.
