Градът се бе появил като някакво разбъркване в сънищата й — тревожни сънища, тъмни и хаотични, изпълнени със страдащите лица на обичните й мъртъвци. След това започнаха да се промъкват други образи. Тези нови сънища й показваха красив град, накъдрен от знамена, град на цветя и запленяваща музика, скрит от войната и кръвопролитията. Но тези видения, които се появяваха в последните, изплъзващи се мигове на съня, въпреки че бяха за предпочитане пред кошмарите, не й бяха помогнали да се успокои. Дори напротив — поради богатството си и непознатите си чудеса, те бяха събудили у Мейгуин страх за собствения й ум. Скоро при блуждаенията си из тунелите на Грианспог тя бе започнала да чува и шепот в дълбините на земята — пеещи гласове, различни от всичко, което бе чувала.
Идеята за древния град растеше и процъфтяваше, докато не стана много по-важна от всичко, което се случваше на местата, достъпни за слънчевата светлина. Слънчевата светлина носеше зло: дневната звезда бе като фар за катастрофите, лампа, която враговете на Хернистир можеха да използват, за да издирят и унищожат народа й. Сигурността лежеше единствено в дълбините — долу, в корените на земята, където героите и боговете от старите дни все още бяха живи, където жестоката зима не можеше да стигне.
Сега, докато стоеше над този фантастичен каменен град — нейния град, — из нея се разля огромно задоволство. За първи път, откакто баща й крал Лут бе отишъл да се бие със Скали Остроносия, тя почувства покой. Наистина, пръснатите в скалистия каньон под нея каменни кули и куполи не приличаха много на просторния летен град от сънищата й, но като че ли нямаше съмнение, че този град е изработен от нечовешки ръце, и при това бе разположен на място, където нито един хернистирец не бе стъпвал от времена извън представите й. Ако това не бе леговището на неумиращите сити, тогава какво беше? Разбира се, че бе техният град; това бе толкова очевидно, че предизвикваше смях.
— Мейгуин? — извика Еолаир, докато се промъкваше през полуотворената врата. — Къде си? — Тревогата в гласа му я накара да се усмихне, но тя скри усмивката си.
— Тук съм, графе, разбира се. Където ми каза да стоя.
Той застана до рамото й и се вгледа надолу.
— Богове на всичко неодушевено — каза Еолаир и поклати глава. — Наистина е прекрасно.
Усмивката на Мейгуин се върна.
— Какво друго можеш да очакваш от такова място? Хайде да слезем и да намерим онези, които живеят тук. Народът ни е в голяма нужда, както знаеш.
Еолаир внимателно се вгледа в нея.
— Принцесо, дълбоко се съмнявам, че някой живее тук. Виждаш ли нещо да се движи? А и никакви светлини не горят, освен нашите.
— Какво те кара да мислиш, че Мирният народ не може да вижда в тъмното? — попита тя, като се смееше на глупостта на мъжете по принцип и на умните мъже като графа в частност. Сърцето й биеше толкова бързо, че смехът за малко да й се изплъзне. Безопасност! Това бе мисъл, от която дъхът й спираше. Как изобщо можеше някой да им направи нещо лошо в скута на най-старите защитници на Хернистир?
— Добре — бавно каза Еолаир. — Ще слезем малко надолу, ако на тези стълби може да се вярва. Но народът ти се тревожи за теб — той направи гримаса, — а и за мен ще се тревожат скоро. Трябва да се върнем бързо. Винаги можем да дойдем пак по-късно, с повече хора.
Тя махна с ръка, за да покаже колко малко я интересуват такива проблеми. Щяха да се върнат тук с целия й народ, разбира се. Това бе мястото, където щяха да живеят завинаги, далече от Скали, Ели-ас и останалите жадни за кръв луди по земята.
Еолаир я хвана за лакътя и я поведе надолу с почти достойно за смях внимание. Самата тя изпитваше желание да заскача по грубо изсечените стъпала. Какво би могло да ги нарани тук?
Спускаха се като две малки звезди, които падат в огромна бездна, пламъците на лампите им се отразяваха в бледите каменни покриви под тях. Стъпките им отекваха в огромната пещера, стигаха до невидимия таван, повтаряха се в безброй кънтежи и се връщаха при тях като поток от потракващи звуци, подобен на плясъка на кадифените крила на милион прилепи.
Въпреки цялата си красота градът все пак изглеждаше някак незавършен и кух като скелет. Свързаните му една с друга сгради бяха облицовани с блед камък в хиляди цветове, като се започне от бялото на първия сняг, мине се през безкрайни, едва доловими отсенки на пясъчното и перленото и се стигне до саждивосивото. Кръглите прозорци гледаха като невиждащи очи. Полираните каменни улици блестяха като следи на блуждаещи червеи.
Бяха преполовили пътя надолу по стълбите, когато Еолаир внезапно спря и притисна ръката на Мейгуин към страната си. На светлината от лампите лицето му изглеждаше почти прозрачно; изведнъж тя си помисли, че може да вижда всичко, което става в ума му.
— Стигнахме достатъчно далеч — каза той. — Народът ти ще ни търси.
— Моят народ? — попита тя и се отдръпна. — Не са ли те и твой народ? Или си много над някакво племе от раболепни пещерняци, графе?
— Нямах това предвид, Мейгуин, и ти много добре го знаеш — остро отвърна той.
