„Това в очите ти прилича на болка, Еолаир — помисли си тя. — Толкова ли те боли да бъдеш свързан с една луда? Как можех да съм толкова глупава, че да те обичам, след като не можех да се надявам на нещо повече от учтиво снизхождение в отплата?“
На глас тя каза:
— Ти си свободен да отидеш навсякъде, където искаш, графе. Ти се съмняваше в мен. Сега вероятно се страхуваш, че може да ти се наложи да се срещнеш лице в лице с онези, чието съществуване отричаше. Аз обаче слизам в града.
Фините черти на Еолаир се сбърчиха от недоволство. Бе изцапал със сажди от лампата брадичката си и Мейгуин се зачуди на какво ли прилича самата тя. Дългите, завладяващи часове на търсене и лутане и после борбата с резето, което заключваше огромната врата, витаеха из мислите й като лошо запомнен сън. От колко ли време беше тук долу, в дълбините? Вгледа се в покритите си с мръсотия ръце с нарастващо чувство на ужас — сигурно наистина приличаше на луда, — но после прогони тази мисъл с отвращение. Какво значение имаха тези неща в час като сегашния?
— Не мога да те оставя да се загубиш тук — най-после каза Еолаир.
— Тогава ела с мен или ме принуди да се върна с теб до лагера, благородни графе. — Изведнъж тя не хареса начина, по който говореше, но думите вече бяха казани и тя нямаше да ги върне назад.
Еолаир не се ядоса, както бе очаквала; вместо това по лицето му пропълзя уморено смирение. Болката, която бе видяла по-рано, не си отиде, а като че ли потъна по-дълбоко.
— Ти ми обеща, Мейгуин. Преди да отворя вратата, каза, че ще се подчиниш на решението ми. Не мислех, че престъпваш клетвите си. Баща ти никога не го правеше.
Ужилена, Мейгуин се отдръпна.
— Не ми натяквай за баща ми!
Еолаир поклати глава.
— Все пак, милейди, вие ми обещахте.
Мейгуин се вгледа в него. Нещо във внимателното му, умно лице я прикова и тя не побягна надолу по стълбите, както бе възнамерявала. Един вътрешен глас се надсмиваше над глупостта й, но тя погледна Еолаир право в очите.
— Ти си само отчасти прав, графе — бавно каза Мейгуин. — Не можа да отвориш вратата сам, ако си спомняш. Трябваше да ти помогна.
Той се вгледа в нея внимателно.
— И какво?
— Предлагам компромис. Зная, че ме мислиш за вироглава, или дори нещо по-лошо, но аз все още искам приятелството ти, Еолаир. Винаги си бил предан на рода на баща ми.
— Сделка, Мейгуин? — попита безизразно той.
— Ако позволиш да слезем по стълбите — само докато стъпим на плочките на града, — ще се обърна и ще се върна с теб… ако го поискаш. Обещавам.
На устните на Еолаир се появи уморена усмивка.
— Обещаваш, така ли?
— Заклевам се в Стадото на Багба. — Тя допря мръсната си ръка до гърдите си.
— По-добре се закълни в Черния Куам, тук долу. — Той се намръщи раздразнено. Панделката на дългата му опашка бе паднала някъде и сега черната му коса се бе пръснала по раменете. — Е, добре. Не ми харесва мисълта да те нося нагоре по тези стълби против волята ти.
— Не би и могъл — отвърна Мейгуин доволно. — Твърде съм силна. Хайде, да вървим по-бързо. Сам каза, че хората ни ни чакат.
Тръгнаха надолу в мълчание. Мейгуин се наслаждаваше на сигурността на сенките и скалите, а Еолаир бе потънал в неизказаните си мисли. Гледаха в краката си — страхуваха се от погрешна стъпка въпреки огромната ширина на стълбището. Стълбите бяха надупчени и прорязани от пукнатини, все едно земята се бе помръднала в неспокойния си сън, но изработката на камъка бе красива и фина. Светлината разкриваше сложни фризове, които се виеха по стъпалата и по стената над стълбището, деликатни като листа на млади папрати или като перца на колибри. Мейгуин не можа да не се обърне към Еолаир с усмивка на задоволство.
— Виждаш ли!? — Тя вдигна лампата си към стената. — Как може това да е работа на обикновени смъртни?
— Виждам — навъсено отвърна Еолаир. — Но такава стена няма от другата страна на стълбището. — Той посочи към пропастта. Въпреки разстоянието, което вече бяха изминали, тя все още бе достатъчно дълбока, та ако паднат, да се пребият. — Моля те, недей да се захласваш толкова по резбите, за да не се катурнеш през ръба.
Мейгуин направи реверанс.
— Ще бъда внимателна, графе.
Еолаир се намръщи, може би на лекомислието й, но само кимна.
Долната част на огромното стълбище се разпростираше по дъното на каньона като ветрило. Блясъкът на лампите им като че ли намаляваше надалеч от надвисналата пещерна стена — светлината не бе достатъчно силна да разпръсне поразително дълбоката тъмнина. Сградите, които бяха изглеждали изящни като играчки от височината, сега се издигаха над тях — фантастични редици от сенчести куполи и спираловидни кули, които изтъняваха нагоре в тъмнината като невъзможни сталагмити. Мостове от камък се протягаха от стените на пещерата до кулите, омотани около тях като панделки. Тъй като целият град сякаш бе овързан в паяжина от камък, приличаше повече на нещо дишащо и живо, отколкото на издялан от безжизнена скала — но определено беше празен.
