— Ситите отдавна ги няма, ако изобщо някога са живели тук. — Еолаир бе сериозен, но на Мейгуин й се стори, че долавя задоволство в тона му. — Време е да се връщаме.
Мейгуин го погледна отвратено. Този мъж въобще ли не беше любопитен?
— Тогава какво е това? — попита тя и посочи един блед отблясък близо до центъра на сенчестия град. — Ако не е светлина от лампа, значи съм римърка.
Графът се вгледа.
— Наистина прилича на лампа — предпазливо каза той, — но може и да е нещо друго. Светлина, която прониква отгоре.
— Определено е доста след залез-слънце над земята. — Тя докосна ръката му. — Ела, Еолаир, моля те! Не бъди такъв старец! Как можеш да си тръгнеш от такова място, без да разбереш?
Графът на Над Мулах се намръщи, но тя можеше да види и други чувства, които се бореха под повърхността. Искаше му се да разбере, това беше очевидно. Точно тази прозрачност бе спечелила сърцето й. Как можеше Еолаир да е посланик във всички дворове на Остен Ард и все пак понякога да е толкова неприкрито ясен, съвсем като дете?
— Моля те — каза тя.
Той провери маслото в лампите и отговори чак тогава:
— Добре. Но само за да успокоим ума ти. Не се съмнявам, че си намерила място, което е принадлежало на ситите или на хора от древността, които са имали умения, които ние сме изгубили, но те отдавна са изчезнали. Не могат да ни спасят от съдбата ни.
— Както кажеш, графе. Дай да бързаме!
И го задърпа напред, към града.
Въпреки уверените й думи, каменните улици наистина изглеждаха отдавна запуснати. Прах скърцаше под краката им и се завихряше унило. След известно време ентусиазмът на Мейгуин започна да намалява, а мислите й ставаха меланхолични, когато светлината от лампите потапяше високите кули и огромните площади в гротескен покой. Нещо пак й напомни за кости, сякаш се лутаха в излъскания от времето гръден кош на някакъв невъзможен звяр. Докато крачеше по криволичещите улици през изоставения град, тя започна да се чувства като погълната. Абсолютността на тези дълбини, самото разстояние между нея и слънцето бяха потискащи.
Подминаха неизброими празни дупки в резбованите каменни фасади — дупки, чиито обли ръбове някога са били точно запълвани от врати. Мейгуин си представи очи, които се вглеждат в нея от тъмните входове — не зложелателни, а тъжни очи, очи, които се взират в нарушителите с повече съжаление, отколкото гняв.
Заобиколена от тези горди руини, дъщерята на Лут се натъжи за всичко, в което народът й не се беше превърнал, за всичко, което никога не можеше да стане. Въпреки че по целия свят имаше огрени от слънцето поля, в които да избягат, хернистирските племена бяха позволили да ги натикат в пещери в планината. Дори и боговете им ги бяха напуснали. Тези сити поне бяха оставили паметника си от прекрасно изработен камък. А народът на Мейгуин строеше от дърво и дори и костите на воините на Хернистир, които сега се белееха край Инискрих, с годините щяха да изчезнат. Скоро съвсем нищо нямаше да остане от народа й.
Освен ако някой не ги спасеше. Но определено никой освен ситите не можеше да го стори… а къде бяха отишли те? Беше ли прав Еолаир? Наистина ли бяха мъртви? Беше сигурна, че са отишли дълбоко под земята… но може би бяха продължили към някое друго място?
Хвърли поглед към Еолаир. Графът вървеше безмълвно до нея и се вглеждаше в прекрасните кули, като фермер от покрайнините на Сиркоил при първото си посещение в Хернисадарк. Докато гледаше тънконосото му лице и разчорлената му черна коса, тя изведнъж усети как любовта й към него се надига от мястото, където си мислеше, че я е затворила — една безпомощна любов, болезнена и неоспорима като скръбта. Паметта на Мейгуин отлетя почти двадесет години назад до първия ден, в който го бе видяла.
Тя бе още момиче, но вече висока като голяма жена — припомни си го с отвращение. Стоеше зад трона на баща си в огромната зала на Тайг, когато новият граф на Над Мулах пристигна за ритуалната си клетва за вярност. Еолаир бе толкова млад в онзи ден — с блестящи очи и крехък като лисиче, нервен, но почти зашеметен от гордост. Изглеждал млад? Та той е бил млад: едва двадесет и две годишен, изпълнен с потиснатия смях на нетърпеливата младост. Бе уловил погледа на Мейгуин, докато тя надзърташе любопитно иззад високия гръб на трона на Лут. Тя се бе изчервила като малина. Тогава Еолаир се бе усмихнал и бе показал малките си остри бели зъби — и тя се бе почувствала така, сякаш внимателно бе отхапал част от сърцето й.
За него това не бе означавало нищо, разбира се. Мейгуин знаеше това. По онова време тя все още бе малко момиче, но вече бе осъдена да се превърне в недодяланата неомъжена дъщеря на краля — жена, която се занимава с прасета, коне и птици със счупени крила и която събаря чаши и чинии от масите, понеже все забравя, че трябва да ходи, да седи и да се държи деликатно, както подобава на една дама. Не, той не бе имал предвид нищо повече от изнервена усмивка към едно ококорено девойче, но с тази непреднамерена усмивка завинаги я бе уловил в мрежа, която тя не можеше да скъса…
