Сепна се, когато видя, че са стигнали пред широка тумбеста кула, изрисувана със сложни каменни лиани и почти прозрачни каменни цветя. Широкият вход зееше тъмно като беззъба уста. Еолаир подозрително се вгледа в него, преди да пристъпи, за да погледне вътре.
Вътрешността на кулата изглеждаше странно просторна, въпреки тъмните сенки. Задръстено от каменни отломки стълбище се извиваше нагоре покрай една от стените, а на отсрещната имаше друго, което се спускаше надолу. Блед проблясък — съвсем слабо сияние — като че ли осветяваше въздуха там.
Мейгуин си пое дълбоко дъх. Учудващо, но не се страхуваше, че се намира на такова странно място.
— Връщаме се, когато кажеш.
— Това стълбище е прекалено опасно — отвърна Еолаир. — Трябва вече да се връщаме. — Той се поколеба, разкъсван между любопитството и отговорността: отдолу наистина идваше някаква светлина. Мейгуин се взираше в нея, но не казваше нищо. Графът въздъхна. — Е, добре, ще слезем, но само малко.
Заслизаха и скоро се озоваха в широка галерия с нисък таван. Стените и таванът бяха изрисувани със заплетени лози, треви и цветя — растителност, която би могла да вирее само много по-високо, под слънцето и небето. Преплетените растения се виеха по стените в истински гоблен от камък и нито една част от стената не изглеждаше да е издялана точно по същия начин като някоя друга. Огромните барелефи бяха съставени от най-различни видове скала, от почти безкрайно разнообразие от отсенки и структури, но не бяха мозайка от плочки, както бе моделиран подът — като че ли самият камък бе израснал в невероятни красиви фигури, като жив плет, подкастрян от градинарите, за да наподоби животно или птица.
— В името на боговете на Земята и Небето! — възкликна тя.
— Трябва да се връщаме, Мейгуин. — В гласа на Еолаир нямаше кой знае колко убеденост. Тук, в дълбините, времето като че ли се бе забавило почти до спиране.
Продължиха да вървят, като мълчаливо разглеждаха фантастичните фигури. Най-после светлината на лампите се смеси с разсеяната светлина от дъното на тунела. Мейгуин и графът излязоха в огромна пещера.
Стояха над огромна празна купа от камък.
Арената, широка три хвърлея, бе заобиколена отвсякъде с пейки от блед изронен кремък, като че ли изоставената купа е била място за преклонение. Мъглива бяла светлина блестеше в центъра на купата, като болнаво слънце.
— Куам и Бриниох! — тихичко изруга Еолаир. В гласа му се долавяше нетърпелива нотка. — Какво е това?
Огромен кристал стоеше на олтар от матов гранит по средата на арената и трептеше като надгробна свещ. Беше млечнобял, с гладки стени и остри ръбове, като на назъбено парче кварц. Странната му нежна светлина бавно стана по-ярка, после намаля, после отново стана по-ярка, така че пейките, които бяха най-близо, като че ли се появяваха и изчезваха с всяко просветване.
Приближиха се към странния кристал. Студеният въздух определено бе станал по-топъл. Дъхът на Мейгуин секна. Двамата с Еолаир стояха и се взираха в снежния блясък, гледаха как едва забележимите цветове се гонят в дълбините на камъка — оранжево, кораловочервено и бледолилаво се меняха като живак.
— Красиво е — най-после каза тя.
— Да.
Стояха онемели. Най-после, с очевидно нежелание, графът на Над Мулах каза:
— Но тук няма нищо друго. Нищо.
Преди Мейгуин да успее да проговори, белият камък изведнъж пламна — сияние, което се разширяваше и усилваше като при раждането на звезда: ослепяващият блясък изпълни пещерата. Мейгуин се мъчеше да се ориентира в това море от ужасяваща яркост. Лицето на Еолаир се бе размило, чертите му бяха почти неразличими. Неосветената му страна бе изчезнала в пълна тъмнина и той приличаше на половин човек.
— Какво става?! — изкрещя тя. — Камъкът ли изгаря?!
— Мейгуин! — Еолаир я сграбчи и се опита да я издърпа надалеч от блясъка. — Ранена ли си?
— Деца на Руян!
Мейгуин залитна и без да иска, се строполи в здравата прегръдка на Еолаир. Камъкът бе проговорил с гласа на жена — глас, който ги заобикаляше така, все едно безброй усти говореха отвсякъде.
— Защо не ми отговаряте!? Вече три пъти ви викам. Вече нямам сила! Няма да мога да се опитам пак!
Думите бяха изговорени на език, който Мейгуин никога не бе чувала, но въпреки това значението им някак си бе толкова ясно, все едно бяха изговорени на собствения й хернистирски, и толкова мощно, все едно гласът на жената бе в главата й. Това ли бе лудостта, от която се бе страхувала? Но и Еолаир също бе запушил ушите си с ръце, чул същия неестествен глас.
— Народе на Руян! Умолявам ви, забравете старата ни вражда, греховете, които сме извършили! Сега по-лош враг заплашва и двата ни народа!
