Гласът като че ли говореше с огромно усилие. В него имаше умора и мъка, но също така и нещо с огромна мощ — сила, от която Мейгуин настръхна. Тя вдигна ръце пред лицето си и присви очи към центъра на блясъка, но не успя да види нищо. Светлината, която струеше към нея, сякаш я буташе като силен вятър. Можеше ли някой да стои насред това изумително сияние? Или самият камък бе проговорил по някакъв начин? Дожаля й за онова, което говореше толкова отчаяно, та дори да беше самият камък.
— Коя си ти?! — извика Мейгуин. — Защо си в камъка!? Не викай толкова силно!
— Какво? Някой най-после дойде? Слава на Градината! — Неочаквана надежда проблесна в гласа и за миг измести умората. — О, древни братя, черно зло заплашва осиновената ни земя! Моля за отговори на въпросите си… отговори, които могат да спасят всички ни!
— Мейгуин!
Тя чак сега забеляза, че Еолаир здраво я е прегърнал през кръста.
— Няма да ми направи нищо лошо! — каза му тя, пристъпи по-близо до камъка, макар и хваната в силните му ръце, и изкрещя: — Какви въпроси? Ние сме хернистирци. Аз съм дъщерята на крал Лут-уб-Литин! Коя си ти? В камъка ли си? Тук в града ли си?
Светлината в камъка помръкна и започна да примигва. След кратка пауза гласът прозвуча пак, вече по-глухо:
— Вие ли сте, Тинукеда’я? Чувам ви съвсем слабо — каза жената. — Твърде е късно! Избледнявате. Ако все още можете да ме чувате и бихте помогнали срещу общия ни враг, елате при нас в Джао е-Ти-нукай’и. Все някой от вас трябва да знае къде е. — Гласът стана още по-тих и накрая се превърна в едва доловим шепот, който гъделичкаше ушите на Мейгуин. Камъкът отново се бе върнал към колебливото си проблясване. — Мнозина търсят трите Велики меча. Чуйте ме! Това може да е спасението на всички ни, или пък гибелта ни. — Светлината потрепна. — Това е всичко, което можа да ми каже Горичката на Годишния танц, всичко, което листата пожелаха да изпеят… — В глъхнещия глас се надигна отчаяние. — Провалих се. Станала съм твърде слаба. Първата баба се провали… Виждам само тъмнина занапред…
Тихите думи спряха. Говорещият камък потъмня до петно бледа светлина.
— Не можах да й помогна, Еолаир — каза Мейгуин отпаднало. — Нищо не направихме. А тя беше толкова тъжна!
Еолаир внимателно я освободи от прегръдката си.
— Не разбираме достатъчно, за да помогнем на когото и да било, Мейгуин. На нас самите ни трябва помощ.
Мейгуин потисна ядните си сълзи. Нима той не бе почувствал добрината на жената, нейната мъка? Мейгуин се чувстваше така, все едно бе наблюдавала как една прекрасна птица се мъчи в примка точно отвъд досега й.
Обърна се към Еолаир и изненадано се вгледа в някакви движещи се в тъмнината зад него искри. Примигна, но те не изчезнаха. Върволица бледи светлинки се придвижваше към тях по пътечките на тъмната арена.
Еолаир също се обърна и изруга:
— Щитът на Мураг! Знаех си, че съм прав да нямам вяра на това място! — Той стисна дръжката на меча си. — Зад мен, Мейгуин!
— Да се крия от онези, които ще ни спасят? — Тя се стрелна покрай ръката му. Подскачащите светлинки се приближаваха. — Това са ситите! Най-после! — Светлините, розови и бели, потрепнаха като светулки. — Мирни народе! Старите ви съюзници имат нужда от вас!
Думите, които дойдоха шепнешком от сенките, не излизаха от гърлото на смъртен. Мейгуин бе изпълнена с дива възбуда — вече бе сигурна, че сънищата й са говорили истината. Гласът говореше древен хернистирски, който не се бе разнасял под слънчевата светлина от векове. Странно, но в думите се усещаше и примес от страх:
— Нашите съюзници отколе са кости и прах, както и по-голямата част от народа ни. Що за същества сте вие, та не се страхувате от Къса?
Говорещият и другарите му бавно навлязоха в кръга светлина. Мейгуин, която си бе мислила, че е готова за всичко, се почувства така, сякаш земята се разтресе под краката й, и стисна ръката на Еолаир. Графът на Над Мулах изръмжа от изненада.
Очите на съществата изглеждаха много странно — големи и кръгли, без бяло. Четиримата новодошли примигваха срещу лампите, досущ като изплашени същества от горската нощ. Бяха високи колкото хора, но болезнено крехки; в дългите си паякоподобни пръсти стискаха светещи пръчки от някакъв скъпоценен камък. Красива светла коса висеше около костеливите им лица; чертите им бяха деликатни, но носеха груби мръсни дрехи от кожа с кръпки по коленете и лактите.
Мечът на Еолаир изскочи от ножницата със стържещ звук и блесна в розово под светлината на кристалните пръчки.
— Назад! Какви сте вие?
Най-близкото същество отстъпи крачка, после се изправи гордо. На финото му лице се изписа нервна изненада.
— Но тъкмо вий сте нарушителите тук. И сте наистина деца на Херн, тъй както предположихме. Да — смъртни. — Той се обърна и каза нещо на другарите се на език, подобен на шепота на песен. Те кимнаха сериозно, след което всичките четири чифта очи отново се обърнаха към Мейгуин и Еолаир. — О, да, обсъдихме това и най ще да е подходящо вий първи имената си да назовете.
Учудена как се бе извъртял сънят й, Мейгуин се подпря на ръката на Еолаир и каза;
