— Ние… ние сме… Аз съм Мейгуин, дъщерята на крал Лут. Това е Еолаир, граф на Над Мулах.
Главите на странните същества се заклатиха върху тънките им вратове; те пак почнаха да си говорят и Мейгуин и графът се спогледаха невярващо, а после рязко се обърнаха, понеже онзи, който бе говорил с тях, като че ли се прокашля.
— Говорите, изглежда, честно. Та питам ви — наистина ли благородници сте сред вида си? И обещавате, че няма да ни нараните? За жалост много от отдавна не сме се срещали с деца на Херн и крайно сме незапознати с вашите дела. И стреснахме се, чули, че проговорихте на Къса.
Еолаир преглътна и попита:
— Кои сте вие? И какво е това място?
Един дълъг миг водачът се вглежда в него: пламъкът от лампата се отразяваше в очите му.
— Юис-фидри се наричам. А спътниците ми са Шо-венна и Имай-ан. И Юис-хадра, съпругата ми благоверна. — Съществата навеждаха глави, когато казваше имената им. — А този град Мезуту’а нарича се.
Мейгуин бе възхитена от Юис-фидри и спътниците му, но някакво натрапчиво съмнение глождеше съзнанието й. Тези същества наистина бяха странни, но не бяха това, което бе очаквала…
— Вие не може да сте сити — каза тя. — Къде са те? Вие техни слуги ли сте?
Непознатите я погледнаха с тревога, после отстъпиха няколко крачки и отново заговориха помежду си. След малко Юис-фидри се обърна към Мейгуин и Еолаир и каза малко по-остро:
— Да, някога ний служихме на други, ала това отмина преди ери. Нима са ви изпратили да ни намерите? Не, ние няма да се върнем. — Въпреки войнствения му тон в клатещата се глава и огромните му скръбни очи имаше нещо ужасно покъртително. — Какво ви каза Късът?
Еолаир объркано поклати глава и каза:
— Простете ни, ако сме груби, но ние никога не сме виждали такива като вас. Не сме изпратени да ви търсим. Дори не знаехме, че съществувате.
— Късът? Камъка ли имате предвид? — попита Мейгуин. — Каза много неща. Ще се опитам да си ги спомня. Но кои сте вие, щом не сте сити?
Юис-фидри не отговори, а бавно вдигна кристала си и протегна тънката си ръка. Розовата светлина на пръчката освети със студената си светлина лицето на Мейгуин.
— Доколкото можем да съдим по вида ти, народът на Херн не се е променил чак толкова много, откакто ние, Тинукеда’я от планините, сме го виждали за последен път — каза той. — Как става така, че вече сме забравени… толкова много поколения от смъртни ли са дошли и са си отишли? Нали минаха само няколко завъртания на земята, откакто северните ви съплеменници, онези брадатите, ни познаваха? — Изражението му стана умислено. — Северняците ни наричаха двернинги и ни носеха подаръци, за да им изработваме разни неща.
Еолаир пристъпи напред и възкликна:
— Вие сте онези, които нашите предшественици са наричали домайни, нали? Но ние си мислехме, че домайните са само легенда или че поне отдавна са измрели. Вие сте… дуори?
Юис-фидри се смръщи.
— Легенда? Вие сте потомците на Херн, нали? Кой според вас научи вашите предци да прокопават мини в тези планини в отдавна миналите дни? Да, ние бяхме. А колкото до имена, какво ли значат имената? Дуори за някои смъртни, двернинги или домайни за други… — Той помаха с дългите си пръсти бавно, тъжно. — Това са само думи. Ние сме Тинукеда’я. Дошли сме от Градината и никога не ще се върнем там.
Еолаир прибра меча си в ножницата с такъв звън, че проехтя в цялата пещера.
— Ти търсеше Мирния народ, принцесо! И намери нещо също толкова странно, ако не и повече! Град в сърцето на планината! Дуорите, излезли от най-старите ни легенди! Да не би светът долу да е станал толкова луд, колкото и светът горе?
Мейгуин бе не по-малко удивена от Еолаир, но нямаше какво да каже. Гледаше дуорите и пак скърбеше — черният облак, който се бе повдигнал за малко, като че ли отново бе забулил ума й.
— Но вие не сте ситите — най-после каза тя отпаднало. — Тях ги няма. Няма да ни помогнат.
Спътниците на Юис-фидри се приближиха и образуваха полукръг около двамата човеци. Изглеждаха готови да побегнат.
— Ако сте дошли да търсите Зида’я — онези, които наричате сити — каза Юис-фидри, — това ни притеснява, тъй като ние дойдохме тук, за да се скрием от тях. — Той бавно кимна. — Много отдавна отказахме да се покоряваме на волята им и на високомерната им несправедливост и затова избягахме. Мислехме, че са ни забравили, но те не са. Сега, когато сме уморени и малцина, те искат да ни хванат пак. — В очите на Юис-фидри се разпали блед огън. — Дори ни викат през Къса, Свидетеля, който мълча толкова години. Примамват ни и ни подлъгват да се върнем.
— Вие се криете от ситите? — объркано попита Еолаир. — Но защо?
— Някога ние им служехме, дете на Херн. Избягахме. Сега те искат да ни примамят да се върнем. Говорят за мечове, за да ни привлекат… тъй като знаят, че такива изработки винаги са били нашата наслада, а Великите мечове са едни от най-висшите ни творения. Питат ни за смъртни, които никога не сме срещали, нито пък сме чували за тях… а и какво общо бихме могли да имаме със смъртните сега? Вие сте първите, които виждаме от много време.
