Графът на Над Мулах очакваше Юис-фидри да продължи, но когато стана ясно, че няма да го направи, попита:
— Смъртни? Като нас? Имената на кои смъртни са ви казали?
— Онази жена от Зида’я — Първата баба, както се нарича — говори няколко пъти за… — той се допита за кратко до другарите си — за Джосуа Без ръце.
— Без ръце?! Богове на земята и потоците, да не би да имате предвид Джосуа Безръкия?! — Еолаир бе смаян. — О, небеса, това е лудост! — Той седна тежко на една от изронените пейки.
Мейгуин се отпусна до него. Вече бе толкова изтощена и разочарована, че не й бе останала сила да се изненадва — но когато най-после отклони поглед от любезните широко отворени очи на дуорите, за да погледне към Еолаир, лицето на графа бе лице на човек, ударен от мълния в собствения си дом.
Саймън се пробуди след полет през черни пространства и крещящи ветрове. Воят продължи, но когато тъмнината се разсея, пред очите му разцъфтя червена светлина.
— Врен, глупак такъв! — пищеше някой. — В кръга има кръв!
Саймън се опита да си поеме дъх и усети нещо да го натиска надолу, така че трябваше да се бори за въздух. За миг се зачуди дали не е затрупан. Или имаше пожар? Около него танцуваше червена светлина. Да не би Хейхолт да се бе подпалил?
Видя огромна фигура, облечена в плющящо бяло, висока колкото дърветата — не, издигаше се високо в небето. Отне му дълги мигове да осъзнае, че лежи на ледената земя, че Скоди стои над него и крещи на някого. Колко дълги?…
Врен се гърчеше на земята на няколко лакътя от него: стискаше се сам за гърлото — очите му бяха изцъклени, — риташе диво и петите му блъскаха по замръзналата кал. Куантака виеше скръбно отнякъде.
— Ти си лош! — крещеше Скоди. Лицето й бе станало розово-лилаво от ярост. — Лош Врен! Разля кръв! Сега ще се нароят! Лош! — Тя си пое дълбоко дъх и изгъргори: — Наказание! — Момчето притрепери като смачкана змия.
Едно тъмно лице наблюдаваше всичко това от пламъците зад Скоди и устата му се кривеше от смях. След миг бездънните черни очи се спряха върху Саймън. Внезапното им докосване бе като леден език, притиснат към лицето му. Той отвори уста да изпищи, но някаква огромна тежест го натискаше по гърба.
„Малка мушице — прошепна един глас в главата му, тежък и тъмен като кал. Глас, който го спохождаше в много сънища, глас с червени очи и горяща тъмнина. — Срещаме те на най-странни места… а и имаш този меч освен това. Трябва да кажем на господаря за теб. Ще му е много интересно. — Последва пауза; нещото в огъня като че ли стана по-голямо, очите му бяха студени черни дупки в сърцето на ада. То измърка: — Погледни се де, човешко дете, тече ти кръв…“
Саймън измъкна треперещата си ръка изпод тялото си — зачуди се защо ли му изглежда странно, че тя трябва да се подчинява на волята му. Пусна дръжката на Трън и видя, че треперещите му пръсти наистина са покрити с хлъзгава червена кръв.
— Наказан си! — пищеше Скоди, детският й глас бе прегракнал. — Всичките ще ви накажа! Трябваше да дадем подаръци на Лорд и Лейди!
Вълчицата зави отново, този път по-близо.
Врен лежеше по очи в калта в краката на Скоди. Земята изведнъж като че ли се изду и скри отпуснатото безжизнено момче от погледа на Саймън. След миг се появи още една издутина и потрепери — полуразтопената земя се разцепи с хрущящ, всмукващ звук. Една тънка черна ръка с дълги нокти се измъкна от пръстта и посегна към бледите звезди с пръсти, разтворени като венчелистчета на черно цвете. Още една изникна до нея, последвана от глава с бледи очи, съвсем малко по-голяма от ябълка. Букенът се усмихна и лъснаха зъби, подобни на игли. От двете страни на съсухреното лице мърдаха провиснали черни бакенбарди.
Саймън потрепери. Още няколко подутини се издуха като мехури по земята, после още и още. След миг копачите се заизмъкваха от пръстта като червеи от пукнал се труп.
— Букени! — панически изкряска Скоди. — Букени! Врен, малък глупако, казах ти да не разливаш кръв в магическия кръг! — Тя размаха дебелите си ръце към копачите, които налитаха върху пищящите деца като плъхове. После посочи неподвижното дете и изпищя. — Аз го наказах! Махайте се! — Обърна се към огъня. — Кажете им да се махнат, господарю! Кажете им да се махнат!
Огънят потрепери като от леден вятър, но лицето само наблюдаваше.
— Помощ! Саймън! — Гласът на Бинабик бе прегракнал от страх. — Помогни ни! Развържи ни!
Саймън успя да се превърти и да сгъне колене. Гърбът го болеше, все едно го е ритнал кон. Въздухът пред очите му бе пълен с блестящи снежинки.
— Бинабик! — изстена той. Десетки писукащи черни фигури се отделиха от глутницата, нападнала децата, и се спуснаха към стената на абатството, където лежаха Слудиг и тролът.
— Спрете! Заповядвам ви — спрете! — Скоди бе затиснала ушите си с ръце, като че ли за да се защити от жалостивите писъци на децата. Един малък крак, блед като гъба, се появи за миг от гмежта копачи, после изчезна. — Спрете!
