Земята изведнъж изригна навсякъде около нея и бучки лепкава кал опръскаха нощницата й. Десетки паякоподобни ръце се увиха около пълните й глезени, цял рояк копачи се закатериха по краката й, все едно бяха дървета. Нощницата й се изду — те вече се катереха под нея — и накрая тънкият плат се разцепи като претъпкана чанта и се видяха безброй очи, треперещи мършави крака и ноктести ръце, които покриваха отпуснатата й плът. Скоди зина да изкрещи — и една гъвкава като змия ръка се пъхна в устата й чак до рамото. Очите на момичето се изцъклиха.
Саймън най-после успя да се надигне — и в същия миг една сива сянка профуча край него, хвърли се в гъмжащата писукаща купчина, която допреди секунди бе Скоди, и я събори на земята. Мяучещите писукания на копачите се превърнаха в писъци на страх — Куантака чупеше вратове и трошеше черепи, подхвърляше малките телца във въздуха с ликуващо увлечение. Миг по-късно вече бе разпердушинила копачите, нападнали Скоди, и продължи към онези, които бяха връхлетели Бинабик и Слудиг.
Огънят се бе разгорял до огромна височина. Безформеното нещо в него се изсмя. Саймън усети как ужасяващото му веселие го изтощава, как изсмуква живота от него.
„Това е забавно, малка мушице, нали? Защо не дойдеш по-близо да гледаме заедно?“
Саймън се помъчи да не обръща внимание на привличането на гласа, на настойчивата сила на думите му. С последни сили се изправи и се заклатушка надалеч от огъня и от нещото, което се спотайваше в него. Използваше Трън като патерица, въпреки че дръжката се плъзгаше предателски под мократа му от кръв ръка. Раната в гърба му бе само студена болка, далечна, но все пак пареща.
Нещото, което бе повикала Скоди, продължаваше да му се подиграва, гласът му ехтеше в главата му, играеше си с него като жестоко дете с хванато насекомо.
„Малка мушице, къде отиваш? Ела тук. Господарят ще иска да се срещне с теб…“
Борбата да продължи напред бе ужасяваща — животът сякаш изтичаше от него като пясък. Писъците на копачите и радостното ръмжене на Куантака бяха само глухо бучене в ушите му.
В продължение на един безкраен миг той дори не забеляза ноктите, които се впиваха в крака му; когато най-после погледна надолу в лъскавите очи на копача, като че ли видя през прозорец някакъв друг свят, ужасно място, съвсем различно от неговия свят. Чак когато драскащите нокти започнаха да разкъсват крачола му и да се забиват в крака му, това подобно на сън състояние изчезна. С ужасен крясък той размаза сбръчканото лице с юмрук. Още копачи се катереха по краката му. Той ги изрита и запъшка от отвращение, но те изглеждаха безбройни като термити.
Трън отново потрепери в ръцете му. Без да се замисля, Саймън го вдигна и заби черното острие в купчината подскачащи същества. Усети как мечът бръмчи, все едно пее тихичко. Станал съвсем лек, Трън прерязваше глави и ръце като тревни стръкове; потоци тъмна кръв потекоха по острието. Всеки замах изпращаше огнена болка през гърба на Саймън, но в същото време той усещаше лудешка бодрост във вените си. Дълго след като всички копачи около него бяха съсечени или избягали, той продължаваше да кълца трупчетата им.
„Хей, ама ти си буйна мушица, а? Ела при нас. — Гласът сякаш бъркаше в главата му като в отворена рана и той се сгърчи от отвращение. — Днес е велика нощ, дива нощ“.
— Саймън! — Приглушеният вик на Бинабик най-после проби през безумието и омразата. — Саймън! Развържи ни!
„Знаеш, че ще спечелим, малка мушице. Точно в този миг, далеч на юг, един от вашите най-големи съюзници пада… отчайва се… умира…“
Саймън закуцука към трола. Куантака, чиято муцуна бе омацана с кръв чак до ушите, държеше на разстояние цяла подскачаща, пискаща тълпа букени. Младежът пак вдигна Трън и започна да си прорязва път през тях, съсичаше ги с десетки, докато най-накрая те не се разбягаха. Гласът в главата му бърбореше почти безмълвно. Окъпаният от огън двор потрепери пред очите му.
Той се наведе да пререже въжетата на трола, но му се догади и почти падна на земята. Бинабик затърка въжето в Трън и се освободи. Разтърка китките си, после се обърна към Слудиг, опита да развърже възела и като не успя, се обърна към Саймън.
— Подай меча да разрежем това… — започна тролът и изведнъж се опули. — Камъните на Чъку! Саймън, целият ти гръб е в кръв!
„Кръвта ще отвори входа, човешко дете. Ела при нас!“
Саймън се опита да отговори на Бинабик, но не можа. Вместо това несръчно бутна Трън напред и изцапа с кръв гърба на Слудиг. Римърсгардецът, който вече се свестяваше, изстена.
— Докато спеше, го удариха по главата с камък — сърдито каза Бинабик. — Понеже е много едър сигурно. Мен само ме завързаха. — Той сряза вървите на Слудиг с Трън и те паднаха на заснежената земя. После пак се обърна към Саймън. — Трябва да стигнем до конете. Имаш ли достатъчно сила?
