Саймън кимна. Главата му бе твърде тежка за врата, а бученето в мислите му отстъпваше място на плашеща празнина. За втори път тази нощ той почувства, че вътрешното му аз се отделя от ограничаващата го обвивка, но този път се страхуваше, че няма да има връщане назад. Насили се да остане прав, докато Бинабик помагаше на замаяния римърсгардец да се надигне.
„Господарят чака в Залата с кладенеца…“
— Всичко, което можем да направим, е да побегнем към конюшните — изкрещя Бинабик, за да надвика заплашителното ръмжене на вълчицата. Тя бе прогонила копачите на няколко метра. — Куантака ще ни води, но не трябва да се бавим, нито да се колебаем.
Саймън се олюля и изпъшка:
— Вземи багажа от абатството.
Дребосъкът го изгледа невярващо.
— Стига глупости!
— Не. — Саймън отпаднало поклати глава. — Няма да тръгна… без… Бялата стрела. Тя… те… няма да им я дам. — Той се взря във вълнуващата се купчина копачи, събрали се на мястото, където бе стояла Скоди, и тръгна към вратата.
„Ще застанеш пред Дишащата арфа, ще чуеш сладкия й глас…“
— Саймън… — започна Бинабик, после бързо направи с ръка знака на кануките за предпазване от луди и изръмжа: — Та ти едва можеш да стоиш прав. Ей сега ще отида.
И преди Саймън да успее да отговори, тролът вече бе изчезнал в тъмното абатство. Върна се след секунди, като влачеше седлата.
— Слудиг ще ги носи — каза Бинабик, като изгледа неспокойно чакащите копачи. — Твърде е замаян, за да се бие, така че ще ни е товарният овен.
„Ела при нас!“
Докато тролът товареше объркания римърсгардец със седлата, Саймън се вгледа в кръга бели очи около тях. Чакащите копачи цъкаха и мърмореха тихичко. Много носеха парцаливи дрехи. Някои стискаха груби ножове с назъбени остриета. Копачите също го гледаха и се поклащаха, подобно на редици черни макове.
— Готов ли си, Саймън? — прошепна Бинабик. Младежът кимна и вдигна Трън пред себе си. Мечът, допреди малко лек като клонка, сега изведнъж бе станал тежък като камък. Всичко, което можеше да направи, бе да го държи пред себе си.
— Нихут, Куантака! — извика тролът и вълчицата се озъби и скочи напред. Копачите пискаха от страх, докато тя изораваше бразда през тях. Саймън я последва, като с мъка размахваше Трън от една страна на друга, отново и отново.
„Ела. Има безкрайни студени зали под Накига. Онези без светлина пеят и чакат да те поздравят. Ела при нас!“
Времето като че ли се уви около себе си. Светът се сви до тунел от червена светлина и бели очи. Туптежът на болката в гърба му бе ритмичен като биенето на сърцето му. Той се препъваше напред. Заля го гълчава от гласове, непрекъсната като бученето на море, гласове едновременно отвътре и отвън. Той замахна с меча, усети как се забива в нещо, после го отърси и замахна отново. Ръце се протягаха към него, хващаха го и раздираха кожата му.
Тунелът се стесни до черно, после отново се отвори за няколко мига. Слудиг му говореше нещо, но твърде тихо, за да може да го разбере, и му помагаше да яхне Намиращата дома, и набутваше Трън в халките на седлото. Бяха заобиколени от каменни стени, но когато Саймън заби пети в ребрата на кобилата, стените изведнъж изчезнаха и той се озова под насеченото от дървета нощно небе и звездите заблещукаха над главата му.
„Времето дойде, човешко дете. Вратата е отворена от кръв! Ела, присъедини се към нас и празненствата ни!“
— Не! — чу Саймън собствения си глас; крещеше. — Оставете ме на мира!
И пришпори кобилата. Бинабик и Слудиг викаха след него, но думите им се загубиха сред гълчавата в главата му.
„Вратата е отворена! Ела при нас!“
Звездите му говореха, казваха му да заспи; казваха му, че когато се събуди, ще е много далеч от… очи в огъня… от… Скоди… от… сграбчващи пръсти… от… щеше да е много далеч от…
„Вратата е отворена! Ела при нас!“
Той яздеше бясно през заснежената гора, като се мъчеше да надбяга отвратителния глас. Клонки драскаха лицето му. Звездите се вглеждаха студено надолу през дърветата. Времето минаваше, може би минаха часове, но той все още яздеше диво напред. Намиращата дома като че ли чувстваше лудостта му. Копитата й разхвърляха облаци сняг. Саймън бе сам, приятелите му бяха далеч назад, но нещото от огъня все още говореше ликуващо в мислите му.
„Ела, човешко дете! Ела, обгорени от дракона! Това е дива нощ! Очакваме те под ледената планина…“
Думите в главата му бяха като рояк побеснели пчели. Той се гърчеше на седлото, удряше се, пляскаше ушите и лицето си, за да прогони гласа. И точно когато замахваше за хиляден път, нещо внезапно се издигна пред него — тъмнина, по-дълбока от нощта. За частица от секундата сърцето му се сви… но това бе само дърво. Дърво!
Устремното му бягство бе твърде лудешки бързо, за да избегне дървото. То го удари като гигантска ръка, изхвърли го от седлото и той започна да пропада в нищото. Звездите избледняха.
Падна черна нощ и покри всичко.
